Двамата се фиксирахме свирепо. Изразът на омраза и отвращение в очите й ме порази.
— Май ти се изпари смелостта, а? — продължи тя. — Не мисли, че съм толкова глупава, че да се върна тук без никакво средство за защита. Доближи се малко и ще те убия.
Отстъпих назад.
Видът на пистолета и изражението на лицето й едва не ме парализираха.
— Да, Чад. Мамех те. И се подиграх с теб — каза тя. — Нищо не можеш да промениш. Много добре знаех, че тя ще ми остави всичките тези пари. Разчитах на нейното състрадание. Тя беше милозлива към всекиго. Особено ако е обикновен и грозен като нея. Когато ти се появи, видях своя шанс. Защо трябваше да чакам години, докато тя умре, щом можеше ти да я убиеш? — тя се наведе напред на стола. — Да се женя за теб? Аз те мразя! Мразех всяка секунда от мръсното ти чукане. Понякога се чудех дали всичките тези пари си заслужаваха мъчението да се преструвам, че те обичам. Е добре, сега ги имам и съм платила прескъпо за това. Ти не можеш да ги докоснеш. Тази къща също е моя. Сега се измитай! И стой далеч от мен! Кажи на Бърни Хау къде се намираш и той ще се погрижи да си получиш полагаемото. Не желая нищо твое тук да ми напомня за теб. Събирай си парцалите и се махай!
— Ще си платиш за това, Ив — изкрещях разярено. — Пази се! При първия удобен случай ще си го върна. Полага ти се и ще си го получиш!
— Вън!
Отидох в хола и през него до входната врата. Извадих ключа от джоба си, отключих вратата и я отворих. Погледнах назад през рамото си. Тя стоеше в рамката на вратата с насочен към мен пистолет.
— Лека нощ, Ив. Тази нощ няма да бъдеш сама. Призракът на Вестъл ще ти прави компания — казах аз и излязох навън, в тъмната влажна нощ.
Часът беше единадесет и тридесет. Барът на Джек беше претъпкан. Проправих си път през тълпата до бара, за да си поръчам четвъртото уиски.
Нямах къде да отида, нито какво да правя. Реших да се напия до смърт.
— Ало, Чад, скъпи…
Огледах се наоколо и видях Глория, която ми се усмихваше.
Дълго време стоях и я зяпах. Бяха минали повече от шест месеца, откакто я бях срещнал за последен път. Бях забравил за нея. Бях я видял през нощта преди да се оженя за Вестъл, и й казах, че ще се срещнем пак когато се върнем от медения месец. Тогава Ив направо я избута от мислите ми.
— Ах, Глория…
Тя се усмихна, като плъзна ръката си в моята и я стисна силно, приятелски.
— Не се ли радваш, че ме виждаш отново?
— Но, разбира се? Какво правиш тук?
— И аз искам да узная — тя се нацупи. — Въобразявах си, че едно хубаво момче ще дойде да се срещнем тук, но изглежда, че няма да дойде.
— Защо се безпокоиш? Намерила си вече хубаво момче. Хайде да излезем някъде, където ще можем да поговорим.
Тя кимна. Проправихме си път към изхода.
— Колата ми е ей там. Къде ще отидем, Глория?
— У нас — влезе в колата и се свлече на седалката до мен. — Третата вляво по булевард „Рузвелт“. Чад, скъпи, всичко ли си забравил?
Ухилих й се и изстрелях колата от паркинга.
— Не напълно. След като те видях последния път нещата тръгнаха много трескаво. Когато те видях сега, разбрах колко много си ми липсвала. Какво прави?
— Бях във Флорида. Един добър стар джентълмен лапна по мен, когато ти замина за Венеция — тя се изкикоти. — Съпругата му дойде при него миналата седмица. Съпругите могат да бъдат ужасни, нали, Чад?
— Предполагам — завъртях колата и излязох от булевард „Рузвелт“. — Това ли е отклонението?
— Точно така. Спри при втория електрически стълб. Спрях до едно високо здание.
— Някъде да оставя колата? Ще прекарам нощта с теб.
— Не си поканен, но не предполагам, че това има някакво значение. Закарай я отзад. Ще те чакам на най-горния апартамент, мили. И бързай!
Оставих колата на едно свободно място зад зданието и взех асансьора за най-горния етаж.
Апартаментът на Глория се състоеше от една малка спалня и голям хол. Удобно нещо, но не чак да се възхитиш.
Тя ме очакваше, когато бутнах вратата и отворих. Беше си сменила облеклото и сега носеше лимоненожълт пеньоар. Изглеждаше толкова хубава, че се зачудих как по дяволите бях забравил въобще за нея.
— Влез и затвори вратата, Чад. Боже! Колко се радвам, че пак те виждам!
— Важи за двамата — казах, докато затварях и отивах към нея. Сложих ръцете си на бедрата й и я дръпнах към себе си. — Дълго време мина, Глория. Твърде дълго.
— Какво се случи, Чад? Беше ли толкова зла, колкото си мислеше?
— Достатъчно зла беше. Знаеш ли, че е мъртва?
— Прочетох го във вестника — облегна се, като притисна тялото си към моето и ме погледна в очите. — Значи имаш парите й, Чад?
— Имам някои от тях. Много от тях раздаде.
— Много?
— Достатъчно. Да не говорим за това. Има по-приятни неща за правене от разговарянето.
Беше време за закуска, когато Глория пусна бомбата си.
Мислих си, че силната утринна светлина показваше дефектите по-рязко, отколкото бях забелязал по- рано. Реших, че застарява. Тежкият, безразсъден живот, които водеше, пиенето, късните часове, твърде щедрото й, чувствено отдаване на мъже под път и над път започнаха да остават следи.
— Чад, скъпи, влюбил ли си се в някоя? — попита ме внезапно тя. Продължих да ям бърканите й яйца, които беше сложила пред мен, но избегнах погледа й.
— Не ставай любопитна, Глория.
— Помислих си само, че може би ти се иска да говориш за това. Знаеш, че за мен няма значение. Отдавна съм се отказала от надеждата да направиш честна жена от мен. Разкажи ми за нея, ако ти се иска.
Бутнах чинията си настрана и завъртях стола си с гръб към прозореца.
— Тя беше секретарката на Вестъл. Бях много влюбен, докато връзката ни продължаваше, но сега я заличих от съзнанието си — казах, като се опитвах да звуча небрежно.
— Бедни Чад.
Напрегнах се и погледнах нагоре.
— Какво искаш да кажеш?
Тя се усмихна и потупа ръбата ми.
— Никога по-рано не ти се е случвало, нали? Винаги ти си бил този, който изоставя. Боли, нали, Чад?
Усмихнах се насила.
— Да. Откъде го знаеш, Глория?
— По-рано аз самата напусках мъжете. Сега те ме изоставят. Не съм така хубава вече.
— Дрън, дрън. Какво става с теб тази сутрин?
— Струва ми се, че ми се разхождаш върху гроба — тя отиде до огледалото над камината. — Изглеждам ужасно. Нищо чудно, че си лапнал, но — тази нощ беше много брутален, Чад.
