убия Вестъл, обещавайки ми да се ожени за мен и насочвайки ръката ми. Бях като марионетка. Знаела е през цялото време, че ще получи парите на Вестъл и е залагала на факта, че в последствие аз няма да посмея да я издам. С нея издавах и себе си. В това беше права. Тя можеше да се отърве с доживотна присъда, но аз нямах никакви съмнения относно моята съдба.
Изведнъж ми се прииска да обхвана с пръстите си хубавото й бяло гърло.
След ден-два тя щеше да напусне Клифсайд. Можеше да изчезне и никога повече да не я намеря. Това не трябваше да се случи. Трябваше да действам бързо. Трябваше да я наблюдавам. Познавах един малък човечец, които вършеше поверителни работи за банката и припечелваше по малко. Той можеше да бъде човекът за тази работа. Върнах се от Литъл Идън и отидох в неговото бюро.
Името му беше Джошуа Морган. Прашната му канцелария беше на най-горния етаж в един жилищен блок на една пресечка на булевард Рузвелт.
Малък човек „половин порция“, около петдесетте, с неподреден мустак, с обноски на работник в моргата и с грамадно чело, той приличаше на джудже.
Изглеждаше доволен да ме види.
— Имам една работица за вас — му казах, като седнах до бюрото му. — Искам да проследите една жена. Няма значение колко хора ще използвате. Наблюдавайте я денонощно. Искам да зная къде се намира по всяко време и във всяка минута на двадесет и четирите часа. Можете ли да го направите?
— Разбира се, мистър Уинтърс — зачервените му сиви очички ме изгледаха изпитателно. — Коя е госпожата?
— Госпожица е. Името й е Ив Долън. В момента живее в моята къща, Клифсайд, но очаквам да изчезне в следващите двайсет и четири часа. Тъмна е, носи очила и не е много за гледане. Вашите хора няма да я изпуснат. Освен прислугата тя е единствената жена, която живее в къщата.
Топ кимна и надраска нещо в един мазен бележник.
— Веднага ли трябва да започна?
— Да, това е идеята ми. Ако я изпуснете, виждате ме за последен път. Свършете си работата добре и ще получите хиляда долара. О’кей?
— Оставете я на мен, мистър Уинтърс. Няма да я изпуснем.
— Направете така, че дори и за миг да не се усъмни, че е под наблюдение. Това е важно.
Върнах се обратно в Клифсайд.
Харгис беше в хола.
Аз не му давах шанс да напусне работата си.
— Глася други неща — му казах. — Можеш да напуснеш, когато пожелаеш. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Смятам да замина тази вечер — отвърна той студено и се изправи. Усмихнах му се.
— Чудесно. Някой друг ще напусне ли?
— Всички — отсече той рязко и се обърна да изчезне.
Не бях съгласен с това. Главата ми се стегна в изблик на гняв.
— Гледай да оставят адресите си и ти остави твоя. Лейтенант Легит може да ви потърси пак. Мис Долън ще уреди заплащането ви. Вътре ли е тя?
— Не, сър. Тя каза, че ще се върне по някое време след шест.
Внезапно осъзнах, че Ив остава сама в тази къща и няма вероятност някой да й се притече на помощ. Студена и жестока злоба ме обхвана, когато си помислих какво щях да направя с нея.
— Тогава аз ще ви платя сега. Искам вие и останалият персонал да изчезнете оттук до един час.
Той ме стрелна с безизразния си поглед.
— Много добре.
— Нека всички да дойдат в моя кабинет след четвърт час.
След като всички минаха през моето бюро разбрах колко много слуги беше наела Вестъл. Бяха общо тридесет души, включително и петима китайци градинари.
Това беше една неприятна малка церемония. Бях намерил книгата за надниците на Ив в нейното бюро и на всекиго от тях дадох пари за две седмици. Те преминаваха покрай бюрото ми, вземаха си парите и излизаха. Никои от тях не ме погледна в очите, никой не ми проговори. Харгис беше последен. Когато вземаше парите си, които аз бутнах по бюрото към него, той каза тихо:
— Вярвам и се надявам, че ще страдате за това, което сторихте на мис Вестъл, сър. Съвсем сигурен съм, че ако не беше ви видяла, днес щеше да е жива.
Погледнах го. Неговите показания бяха това, което щеше да ме спаси от електрическия стол. Ситуацията ме порази с комичното в нея. Засмях се.
— Излез вън, стар глупако, преди да съм те изхвърлил!
Той прекоси стаята с достойнството на архиепископ. Дори се сети да затвори тихо и културно вратата след себе си.
Погледнах часовника на бюрото си. Часът беше пет без двайсет.
В пет и половина целият персонал напусна вкупом. Петима от тях имаха коли. Всички успяха да се набутат в колите и да изчезнат бързо. Голямата, шумна къща изглеждаше внезапно умъртвена. Единствените звуци, които чувах, бяха прилежното цъкане на часовника на бюрото ми и неистовото блъскане на сърцето в гърдите ми.
Седях неподвижен, скрит зад завесата на прозореца. Гледах навън, към дългата, хубава алея и чаках Ив.
Глава XVIII
Падаше мрак, когато видях малката кола на Ив да се задава по алеята. Бях се схванал от стоенето до прозореца три дълги часа. Чаках я и заедно с бавното влачене на минутите, нарастваше яростта ми срещу нея.
Сега разбрах, че тя бе посяла в мисълта ми семето на убийството. Спомних си, че й казах когато прекарвахме първата си нощ в тази къща, че може да остареем твърде много докато получим парите на Вестъл. Тя беше отговорила. „Има Провидение.“
— Искаш да кажеш, че може да се разболее, да претърпи злополука и да умре? — бях отвърнал аз.
— Случва се — това беше нейният отговор.
Тя беше тази, която спомена смъртта. Тя е планирала да ме убеди да убия Вестъл вероятно от момента, в който е научила, че ще се женя за нея.
Отдръпнах се от прозореца и я проследих с очи. Тя излезе от гаража и тръгна бързо нагоре по стъпалата към парадната врата.
Преместих се тихо към другата страна на стаята, прекосих приемната и клекнах зад едно от големите кресла.
Чух я когато отвори вратата и прекоси хола, влезе в приемната. Постоя оглеждайки се за момент, след това се обърна, върна се обратно и тръгна нагоре по стъпалата.
Почаках докато мине извивката на широкото стълбище, после преминах тихо в хола, превъртях ключа на външната врата и го пуснах в джоба си.
Стоях и се ослушвах. Чувах я като изкачва стълбите и след това като върви по коридора към своята стая. Мина известно време. Чух подрънкването на звънец някъде из стаите на прислугата. Сега това беше нейната къща. Полагаше й се да дава нареждания.
Тръгнах нагоре по стъпалата с ръка опряна на парапета. Стъпалата ми не издаваха никакъв звук по дебелия килим. Когато стигнах най-горното стъпало, звънецът звънна отново. Господарката на къщата проявяваше нетърпение. Никакъв слуга никога не бе принуждавал Вестъл да чака. Никакъв слуга не би трябвало да кара и Ив да чака.
Отворих вратата на една от резервните спални и влязох вътре, като оставих вратата открехната. Звънецът дрънна пак — дълго и упорито. След това чух вратата да се отваря и Ив излезе от своята стая. Наблюдавах я докато вървеше по коридора и се спря над перилата.
На лицето й имаше недоумяващо, сърдито изражение. Беше си махнала очилата и ги държеше в ръка. Носеше черна, падаща рокля, в която изглеждаше по-бледа, отколкото бе в действителност.
