Наведе се над парапета. Погледна надолу към грамадния хол и се ослуша. Единственият звук, който стигаше до двама ни беше монотонното тиктакане на стенния часовник. Тя остана неподвижна няколко мига, след което мина по коридора до мястото, където на декоративна масичка стоеше вътрешен телефон.
Гледах я, докато набираше нетърпеливо номера. Държеше слушалката на ухото си и в тишината можех да чувам сигналът „свободно“ от слушалката. След продължително чакане, тя върна слушалката на мястото й. Вдигна глава към мен. В сините й очи се появи внезапно израз на уплаха. Не ме бе видяла. Погледна бързо нагоре и надолу по коридора, след това слезе на бегом по стълбите.
Аз излязох в коридора, промъкнах се дебнешком до перилата и се наведох да погледна към хола. Тя стоеше в центъра на кръга долу и се ослушваше.
— Харгис!
Гласът й отекна из тъщата.
Почака малко, тръгна рязко към кабинета на Вестъл и го отвори, влезе вътре и остави вратата отворена. Отново чух упоритото дрънчене на звънеца в стаите на прислугата. Приближих се до стъпалата. Сега чух въртенето на телефонния диск. Слязох по стъпалата бързо и тихо. Когато стигнах хола, чух тръшването на слушалката върху вилката на телефона. Отстъпих зад някакви рицарски доспехи, когато тя нахълта обратно в хола. Движенията й бяха неловки. Почти чувах учестеното й дишане. Тя се огледа в тъмния, неприветлив хол. Сега се ослушваше като човек, дочул неясен шум, който го е стреснал. Наблюдавах я и се наслаждавах на нарастващия й ужас. Не бързах. Цялата нощ беше пред мен.
— Има ли някой тук? — извива тя с треперещ глас. — Харгис? Защо не ми отговаряш?
Последва я същата тежка тишина, озвучена единствено от часовника.
Тя сви сърдито рамене и се обърна към стълбите. После пак спря, погледна назад през рамо и се ослуша отново.
— Не може всички да са си отишли — каза тихо на себе си.
Обърна се напред и, вървейки бързо, прекоси хола и отиде до входната врата. Хвана голямата желязна дръжка и я дръпна. Но поради това, че я бях заключил, тя не помръдна.
Излязох тихо иззад бронята, докато тя неистово дърпаше вратата и заех място в средата на хола.
— Заключена е, Ив — промълвих меко.
Тя се завъртя на пети с остър и кратък вик. Облегна се на масивната врата и се вторачи в мен с разширени от страх сини очи и с ръка пред устата.
— Изглеждаш уплашена — казах аз. — Да не би съвестта ти да не е чиста, Ив?
— Защо ме гледаш така? — попита ме тя с дрезгав глас.
— Не можеш ли да предположиш? Чух нещичко за завещанието.
Тя се дръпна назад.
— Не зная какво искаш да кажеш, къде е Харгис? Звънях на Мариана. Къде е тя?
Усмихнах се.
— Аз им се разплатих и те всички си отидоха. Тук няма никой освен теб и мен, Ив. Сами сме. Заедно сме.
Чух как тя преглътна. Отдели се от входната врата и се запридвижва бавно и предпазливо около мен. Аз се завъртях, следвайки я с очите си.
— Уплашена ли си, Ив?
— Откъде накъде ще съм уплашена? Отивам си в стаята.
— Не още. Искам да приказвам с теб.
— Няма какво да ти кажа. Не би трябвало да сме тук сами заедно. Аз трябва да изчезна тази нощ.
— Не мисля, че ще успееш да излезеш. Много се съмнявам, дали ще напуснеш, Ив.
Излязох напред внезапно и бързо като й отрязах пътя към стълбището.
— Щях да забравя да те поздравя. Как се чувства човек, когато притежава къща, голяма като тази и има трийсет милиона, с които може да прави каквото си иска?
— Не съм виновна, че ми е оставила парите, нали? — пророни тя, почти останала без въздух. — Не беше моя грешка.
— Заедно с Лари ли решихте да ме изкусите да я убия или беше чисто твоя идея?
— Идеята беше твоя и ти го знаеш много…
— О, не, не беше. Не се учудвам, че сега не искаш да се жениш за мен. Лари ще напълни гащите от радост да те вземе обратно, за да ти харчи доларчетата, нали?
Тя се вцепени от натуралистичността ми и бледото й лице доби суров вид.
— Това ми бе достатъчно! Отивам горе да си приготвя багажа.
Усмихнах се срещу нея.
— Легит знае отлично, че ти и аз сме го извършили. Той беше тук днес следобед и ми разказа точно как сме го извършили.
Тя побеля.
— Лъжеш!
— И на мен ми се иска да е лъжа. Той е далеч по-умен, отколкото си мислех. Намерил е пясък във вътрешната гума. Пясък нямаше нито на мястото, където беше спряла колата, нито пък по пътя по скалата. Това му е подсказало, че се касае за предумишлено убийство. Подозира теб повече от мен. Ти имаш мотив, Ив. Той ме попита дали ти си ме уговорила да убия Вестъл. Ето колко се е доближил до теб.
Усетих как краката й се огънаха.
— А ти какво му каза? — попита тя с писклив глас.
— Казах му да го докаже. Не смятам, че може да го направи, но евентуално би могъл. Ако го направи, ще отидеш на стола заедно с мен.
— Опитваш се да ме сплашиш! Не ти вярвам!
— Няма нужда да ми вярваш. Ако той намери пролука в това алиби, ще разбереш достатъчно бързо колко е неприятно да те арестуват. Не смятам, че ще бъдат дружелюбни с теб.
— Той не може да го докаже!
— Надявам се да не го докаже. Успя ли вече да съобщиш добрата новина на Лари? Там ли беше през целия следобед?
— Това не те засяга! Отивам горе да си опаковам нещата.
— Ти го обичаш още, нали? Ще го доведеш да живее тук, нали? Той знае ли нещо за убийството?
— Разкарай се! — отсече тя отстъпвайки назад.
— Не можеш ли да отгатнеш какво става в мислите ми, Ив? Опитвам се да реша дали ще бъде безопасно да те убия. Аз искам да те убия. Искам да сложа ръцете си на хубавата ти шия и да измъкна от тялото ти твоето последно измамно, лъжовно дихание!
— Ти не се чуваш какво говориш!
Започнах бавно да се приближавам към нея.
— Не мисля, че би било безопасно да те убия сега, но това не значи, че ще ти се размине така. Ако не беше ти, нямаше да убия Вестъл. Исках да бъда с теб, желаех те така, както никога не съм пожелал никого. Исках да се оженя за теб и ти ми обеща. През цялото време ти си се подигравала с мен. Не, ти няма да се отървеш.
Внезапно тя се спусна покрай мен и побягна към стълбите. Аз хукнах след нея. Когато стигна началото на стълбите тя се извърна бързо настрани и протегнатата ми ръка се плъзна зад рамото й. В следващия миг тя нахълта в кабинета на Вестъл.
Когато влязох в стаята, тя седеше зад писалището на бившата си господарка. Двамата вперихме погледи един в друг.
— Стоп далеч от мен! — извика задъхано тя. — Полудял си!
Ухилих й се.
— Смятам да те отуча да мамиш. Ще ти хвърля един бой. Ще ти съдера кожата от гърба.
Когато тръгнах към нея, тя светкавично издърпа едно чекмедже на бюрото. Вече протягах ръце към нея, когато тя измъкна пистолета. Това ме спря така, сякаш се бях блъснал в стена.
— Ела да ме съдереш — каза тя кротко и пръстите и се свиха около спусъка. Дулото гледаше в гърдите ми.
