— Какво направи с комбинезона? — я попитах.
— Суши се в моята стая. Ще го сложа пак в гаража — първата ми работа утре сутринта.
— Сигурна ли си, че Харгис и Блейкстоун са уверени, че аз бях в кабинета?
— Да. Беше толкова добре, че и аз самата почти вярвах, че ти самият си там.
— По-добре кажи на Харгис, че Вестъл е мъртва.
— Да.
Станах несигурно на краката си. Желаех да ме успокои с ръцете си.
— Свободни сме, Ив. Разбираш ли го?
Бледото й лице беше напълно безизразно. Сините й очи бляскаха зад очилата.
— Да.
Тръгнах към нея.
— След няколко месеца ще бъдем женени.
— Не се приближавай към мен!
Тонът й ме спря, като че ли се бях ударил в стена.
— Какво искаш да кажеш? В тази стая сме в безопасност, какво ти става?
— Никъде не сме в безопасност. Стой по-далеч от мен. Ако лейтенант Легит си помисли, че между нас е имало нещо, ще разбере, че ние сме го планирали. — Гласът й едва надвишаваше шепот. — Свърших с теб, Чад. Разбираш ли? Трябва да стоиш по-далеч от мен.
Усетих студена тръпка по гърба си.
— Свършила си с мен? За какво говориш? Ти ще се омъжиш за мен!
Очите й светнаха.
— Сега не бих се омъжила за теб, дори и да си последния мъж на земята. Свърших с теб! Не разбираш ли английски?
— Ти обеща!
— Няма значение какво съм обещала. Страх ме е. Ако полицията разбере за нас, ще се досети, че ние сме го направили. Напускам тази къща веднага щом мога. А теб не желая никога да те видя.
— Няма да избягаш току-така — казах, внезапно побеснял. — Запомни какво казах! Ако не се ожениш за мен, ще предам и себе си и теб.
— Добре, действай! Не можеш да ме заблудиш, Чад. Може и аз да съм замесена колкото тебе в тази работа, но ти я уби. Карай и им кажи, ако смееш, че ти си я убил. Но стой далеч от мен!
Завъртя се и излезе от стаята.
Стоях за минута загледан във вратата, неспособен да повярвам, че тя мисли това което каза. Сърцето ми биеше силно, а краката ми се подкосиха и аз трябваше да седна.
Защо изведнъж се беше променила толкова?
Беше ли наистина уплашена или зад това се криеше нещо друго, което аз не знаех?
Мисълта ми премина към Лари. Имаше ли той нещо общо с внезапната промяна в поведението й?
След малко реших, че тя е уплашена и като мине време, ще си възвърне самообладанието. Трябваше да я оставя сама за няколко дни. След това ще изчакам удобния случай да говоря пак с нея.
Не смятах да я губя.
Отидох бавно до стаята си и се заключих.
Тази нощ не спах.
Лежах в леглото, слушайки дъжда и вятъра, мислейки за ужасния начин, по който Вестъл беше умряла. Чувствах, че Ив ми се изплъзва. Това беше достатъчно, за да държи един мъж буден цяла нощ.
Усещах, че ме обхваща страх — повече, отколкото когато и да било по-рано през живота ми.
Знаех, че полицията може да дойде в тази къща и да ме прибере, да ме държи в килия, докато стане време да ме изгори жив на стола. Можеха да дойдат и сега. И най-малкия мой пропуск би бил достатъчен. А аз нямах начин да узная дали съм го допуснал.
Наистина бях уплашен, твърде уплашен дори, за да се безпокоя за Ив.
Сутринта на следващия ден ми се стори безкрайна. Седях в кабинета си в нервно очакване да се случи нещо. Легит беше казал, че ще дойде да ме види, но сякаш не бързаше. Малко след единайсет реших, че той явно няма да дойде. Трябваше да отида в офиса му.
Къщата беше неестествено тиха. Когато слизах на закуска ми се мерна смътно Харгис. Изглеждаше блед и състарен. Въобще не погледна към мен, а и аз не го заговорих.
Двете момичета, които ми сервираха закуската, бяха с подути и зачервени от плач очи. Това ме изненада. Не беше ми минавало през ум, че някой от персонала обича Вестъл достатъчно, за да плаче след смъртта й.
Тъкмо избутах стола си назад и станах за да тръгна, когато телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката.
— Ало, да?
— Чад? — беше гласът на Блейкстоун. — Помислих си, че трябва да ти се обадя. Лейтенант Легит дойде да ме види. Задава ми най-различни въпроси. Видя ли го вече?
За кой ли път почувствах ледената тръпка нагоре по гръбнака си.
— Не, не още. Какъв вид въпроси, Райън?
— Странни въпроси. Струва ми се, че подозира теб…
— Мен?
— Мисли, че имаш нещо общо със смъртта на жена си.
Отворих и затворих устата си, но не успях да издам звук.
— Там ли си, Чад?
Сепнах се. Ръката ми стисна слушалката, докато ми побеляха кокалчетата.
— Не разбрах, Райън. Какво беше това, което ми каза?
— Казах, че изглежда лейтенант Легит се съмнява в теб. Смята, че имаш нещо общо със смъртта на мисис Уинтърс. Казах му, че откача.
— Но какво те пита?
— Искаше да знае дали си бил навън между девет и десет снощи. Казах му, че работихме заедно. Той продължаваше да ме пита за все повече подробности, докато се заинтересувах към какво се домогва. Отговори ми, че когато една жена умре мистериозно и е достатъчно богата, мъжът й се превръща в първият заподозрян.
— Мръсна гадина! — извиках в слушалката, като напразно се опитвах да стабилизирам гласа си. Бях благодарен, че не виждаше лицето ми. Не се владеех и бях убеден, че лицето ми ме издава напълно. — Освен това Вестъл не умря мистериозно. Тя падна с колата си от скалата.
— Казах му го. Казах му още, че ти диктуваше писмата си в момента на нейната смърт. Казах му, ако не вярва на моите думи, да попита мис Долън и Харгис. Сметнах, че е по-добре да те уведомя, Чад. Струва ми се, че този човек не те обича много.
— Беше много близък с Вестъл. Естествено, че скърби за нея.
— Това е всичко. Трябваше да ти кажа. Мисля, че той просто се намира на работа. Обясних му, че жена ти караше много бързо. Злополуката вероятно е станала няколко секунди след като се разминахме. Това ме кара да се чувствам зле. Аз може би…
— Ти не би могъл да направиш нищо. Благодаря ти за обаждането, Райън. Няма за какво да се безпокоиш. И двамата знаем, че не съм имал нищо общо със смъртта на Вестъл. Вероятно ченгето ще се откаже от идеята си, след като е говорил с теб.
— Надявам се. Можеш да разчиташ на мен. Ще се навъртам наоколо. Ако имаш нужда, обади се.
Благодарих му и затворих телефона.
Станах, приближих се до прозореца и се загледах в просторната градина.
Бях чакал нещо да се случи. Ето, че се случи. И така, Легит вече се чудеше дали не играя роля в смъртта на Вестъл. Това беше твърде умна хипотеза от негово страна. Задавах си тревожния въпрос дали не бях го подценил. Е, добре, нека да подозира каквото си иска. Скоро ще се изправи срещу стена в
