колелото се намести разбрах, че при усилията съм преобърнал капака, в които бях поставил гайките. Намерих пет от тях, а шестата беше изчезнала. Не смеех да губя повече време за търсенето й. Стегнах петте гайки, натиснах капака върху джантата и пак погледнах часовника си.
Бяха ми останали още десет минути да се отърва от колата и да се върна в къщата.
Отворих вратата на колата и влязох. Ръцете ми потърсиха копчето на стартера. Вместо да го натисна, тялото ми се вцепени.
Съседната седалка беше празна!
Вестъл беше изчезнала!
Глава XV
Вятърът ревеше от долината и се блъскаше срещу вратите на колата, а дъждът прииждаше на непостоянни вълни, като ту замираше, ту се усилваше, когато вятърът гонеше облаците пред себе си.
Седях безмълвно, загледан в празната седалка, а сърцето ми щеше да се пръсне. Къде беше Вестъл? Вероятно е дошла в съзнание докато сменях колелото.
Излязох от колата и загледах отчаяно нагоре и надолу по пътя.
Дъждовната пелена ми падаше пред очите, а и беше твърде тъмно, за да видя повече от пет метра напред и назад. Псувайки, бързо се вмъкнах в колата и щракнах дългите светлини.
Мощните снопове светлина хванаха Вестъл на фона на черната, мокра стена на стръмната скала.
Тя се отдалечаваше бавно от колата, насочвайки се към долината с нестабилна походка, с ръце протегнати напред като сляпа жена, която опипва непозната стая.
Беше на около сто метра от колата и за един момент останах вцепенен, наблюдавайки я през плющяното от дъжда стъкло. Зъбите ми тракаха. Чувствах се достатъчно зле за да се откажа от всичко. Трябваше да хукна подире й, а времето изтичаше безвъзвратно.
Започнах да бягам надолу по стръмното. Светлините от колата пращаха дълги, черни сенки пред мен.
Вестъл видя препускащата ми сянка и се спря, обърната с лице срещу мен.
Приближих се до нея. Дишането ми свиреше през стиснатите зъби. Чувствах, че ще полудея.
— Чад! О, Чад! Толкова се радвам, че дойде — изохка тя и се заклатушка към мен. — Случи ми се злополука. Много ме боли главата.
Тя се вмъкна между ръцете ми, преди да съм в състояние да я изблъскам назад. Облегна се на мен като обви ръце около врата ми.
— Не зная какво се случи. Бях ударена по главата.
Хванах я и със сила откъснах ръцете й от шията си.
— Причиняваш ми болка, Чад! — изкрещя тя. — Чад, какво ти става? Какво се е случило?
С ужас си припомних една картина от моето детство. Кучето на баща ми побесня през един горещ летен ден и ме ухапа по ръката. Баща ми го застреля. Той обичаше кучето и не искаше да го убие. Просто лошо се прицели. Улучи го в корема и му пречупи гръбнака. Наблюдавах от прозореца на спалнята си. Видях когато кучето падна и задните му крака се парализираха. Тялото му се заподмята в прахта. Беше ужасна гледка. Баща ми се опита да го простреля в главата. Стреля три пъти, преди да го улучи и все пак не го уби веднага. Минаха пет, шест кошмарни минути, преди то да спре да се гърчи и да потръпва. Споменът за смъртта му преследваше сънищата ми години наред.
Сега ми се струваше, че трябва насила да изиграя отново онази далечна сцена. Само че този път не баща ми, а аз бях главно действащо лице и то в опит да убия човек.
Мозъкът ми се стараеше с всички сили да насили ръцете ми да се вдигнат и да я хванат за гърлото. Знаех, че не трябва да я намерят удушена. Трябваше да я открият потрошена като стъкло от едно тристаметрово падане в пропастта.
— Чад! Какво има? Защо не ми говориш?
— Добре, добре — казах но думите ми не ставаха на звук. Само устните ми се движеха, като гледах надолу към нея и трескаво се чудех как да я убия.
Бях леко обърнат и стоях в най-силната светлина на фаровете, а тя ме гледаше. Сигурно беше прозряла в израза на лицето ми, че бях на път да я убия, защото изведнъж издаде един див писък, завъртя се и започна да бяга отчаяно към колата.
Няколко мига не бях в състояние да се помръдна. Стоях и я наблюдавах. Усещах ударите на сърцето си в устата, дишането ми представляваше дълбоки, спазматични тласъци.
Тръгнах след нея. Не можех да бягам. Сякаш някой беше обезкостил краката ми. Движех се след нея с бавни, хаотични крачки.
Тя погледна назад през рамо и ме видя да се приближавам. Чух пискливия й плач от ужас. Опита се да ускори ход. Спъна се в един камък, глезенът й се усука и тя падна на длани и колена.
Остана коленичила по средата на пътя, в ослепителното светлинно петно от фаровете, с обърнато към мен лице, оцапано с кръв, посиняло и грозно от ужас.
Когато я наближих съвсем, съзрях случайно един голям камък в тревата. Тръгнах към него, без да забавям ход. Минах покрай камъка и го грабнах в движение.
Тя все още коленичеше и ме наблюдаваше. Устата й висеше отворена. Черната й шапка беше смачкана и прогизнала от дъжда, а чорапите — разкъсани.
Приближих се бавно до нея.
— Чад! Умолявам те! Не ме докосвай! — извива през плач тя. — Ще ти дам всичко, което имам! Моля те, не ме удряй!
Хванах дясната й китка. Целият се тресях. Усещах големия ръбат камък като непосилна тежест в ръбата си.
— Чад!!!
Чувам още този вик как звъни в ушите ми, докато седя в тази гореща барака на плажа.
Това беше най-ужасяващия звук, който бях чувал някога. Когато повдигнах камъка нагоре, тя затвори очи. Не направи никакъв опит да се запази със свободната си ръка. Само стоеше на колене, неподвижна, прилична на малко парализирано зайче, очакващо смъртта.
Стоварих камъка върху темето й.
Почувствах сътресението от удара нагоре по ръката чак до рамото си. Отстъпих назад и пак се разтресох.
Тя лежеше на пътя така, както кучето бе лежало в краката на баща ми, потреперващо и гърчещо се в агония. Разбрах, че тя умира.
Нямах сили да вдигна тази потреперваща парцалена кукла. Нямах сили даже да се доближа до нея и да я държа до себе си. Хванах я за китката и я затътрих като чувал след себе си към колата.
Отворих вратата и я сгънах на две вътре. Като докосвах тялото й, усещах спазмите на мускулите й, потреперващи под пръстите ми.
Блъснах вратата на колата и стоях няколко секунди отвън, борейки се с чувството на гадене. Бях го свършил, край. Сега обаче моят живот беше в опасност.
Сетих се за камъка. Изтичах назад, вдигнах го и го запратих далеч в тъмнината на долината. Върнах се до колата наведох се вътре и запалих двигателя. Бутах, хванат за отворената врата, докато тръгна сама надолу по склона, като завъртях волана така, че да се насочи към бялата мантинела, която предпазваше пътуващите от тристаметровата пропаст. Колата се задвижваше все по-бързо. Стоях под дъжда и наблюдавах.
Мощните фарове осветиха мантинелата. Гумите се качиха на тревния ръб, лъскавият радиатор удари оградата. Чу се силен звук на удар на метал с метал. Колата се надвеси за миг над пропастта и като в забавен кадър премина ръба на скалата.
Стоях и слушах ударите от падащите откъртени скали. Чувах трясъците на блъскащата се в тях кола, която продължаваше да пада надолу. Затичах се до зеещата дупка в оградата и погледнах надолу.
Колата беше паднала около седемдесет метра под мен и сега лежеше върху грамадна обла канара. Докато гледах към нея, внезапно трепна едно езиче на пламък изпод капака на двигателя. Само след миг колата представляваше разпалена, бушуваща пещ.
