Сега трябваше да чакам до девет часа.
Както си стоях и зяпах магнетофона, чух внезапен напор от дъжд срещу прозорците.
Чу се почукване на вратата. Харгис влезе.
— Извинете ме, сър, Джо е зле. Мисля, че мисис Уинтърс искаше колата тази вечер.
— Какво му има?
— Оплаква се от главоболие, сър, и повръща.
— Вероятно е ял нещо, което не му е понесло. Ще кажа на мисис Уинтърс, когато слезе.
— Да, сър.
Той излезе и затвори вратата след себе си.
Стоях на едно място, като бършех потните си ръце и слушах бързите, силни удари на сърцето си.
Глава XIV
Преди вечеря изпих три двойни уискита. Имах нужда от тях. Усещах студ и нервите ми бяха така опънати, че се страхувах Вестъл да не забележи.
Вечерята ми се стори безкрайна. Трябваше да ям насила. Когато най-сетне се преместихме в салона за кафе, Вестъл отиде до прозореца и дръпна завесите настрани. Впери поглед в тъмната, дъждовна нощ.
— Времето е много противно — каза тя с досада. — Не сме имали такъв дъжд от седмици. Случва се точно тогава, когато ще излизам.
— Отвътре винаги изглежда по-лошо, отколкото е в действителност — отговорих й, седейки пред малкия огън от пънове, които Харгис беше запалил, за да изгони студа от голямата стая. — Вероятно ще спре след малко.
— Господи, вали като из ведро. Не мисля да излизам ако продължи така.
Макар, че очаквах да го каже, сърцето ми прескочи един удар. Харгис наливаше кафе. Стана ми ясно колко важни бяха бъдещите му показания във връзка с това дали съм подтиквал Вестъл да излезе.
— Не те упреквам — казах небрежно. — Тази вечер има хубава телевизионна програма. Защо не се обадиш на мисис Хенеси да й кажеш, че няма да ходиш?
Вестъл се приближи към огъня. Взе чашата с кафе, която й предложи Харгис, и седна до мен.
— Много е уморително. Толкова исках да се срещна със Стовенски. Не обичам да карам по дъжд. — Тя погледна към Харгис. — Виж дали Джо не се чувства по-добре.
Когато той излезе, тя продължи:
— Каква е ползата да имаш шофьор, ако той се разболява, когато ми трябва?
Засмях се насила.
— За пръв път му е, нали? Всеки може да се разболее някой път. Сега ще ми кажеш, че не можеш да караш в дъжда. За какво се безпокоиш?
Тя ме погледна остро.
— Има ли нещо, Чад? През цялата вечер се държиш странно.
Усетих, че нервите ми потрепнаха.
— Да? О, глупости. Какво имаш предвид?
— Много съм чувствителна към настроенията. Ти си напрегнат тази вечер. Защо, Чад?
Започнах да казвам, че има грешка, когато Харгис се върна.
— Съжалявам, госпожо, но Джо си легна. Явно още е неразположен.
— Тогава по-добре би било да не отиваш — казах, като пресякох нетърпеливото й възклицание. — Този приятел, цигуларят, ще има много почитатели да висят около него. Не вярвам, че ще му липсваш.
Това изглежда беше най-правилното, което можех да кажа, тъй като Вестъл веднага изтърва нервите си.
— Той ме очаква — остро каза тя. — Твърде сигурна съм, че нямаше да приеме поканата на Шарлот, ако аз нямаше да отида. Трябва да отида.
— Добре, твоя воля — казах й когато Харгис напусна стаята. — В колата няма да се измокриш и, ако ще отиваш, по-добре се приготвяй. Часът е близо девет.
Тя отиде пак до прозореца.
— Чад, скъпи, няма ли да бъдеш така сладък, че да дойдеш с мен?
— Съжалявам, но Райън Блейкстоун ще бъде тук след половин час.
— Добре, по-добре ще бъде да се приготвям. — Тя дойде при мене и хвана реверите на якето ми, като ми се усмихваше. — Сигурен ли си, че не се тревожиш за нещо, скъпи?
— Суетиш се твърде много — й казах, хванах я и залепих устата си върху нейната.
Останахме така за две или три ужасни секунди. Дръпнах се от нея, а тя хвана ръцете ми.
— Ще бъдем заедно по-късно — казах й, като се обърнах така, че да не може да види ужаса върху лицето ми. — Върви сега, аз ще имам Блейкстоун на главата си до единадесет часа.
Настъпи дълга, неловка пауза, след това тя каза:
— Тогава тази нощ, Чад.
След като излезе от стаята, отидох до шишето с уиски и си налях една голяма доза. Ръцете ми трепереха, докато изпразвах чашата.
Около минута преди девет тя влезе. Имаше на гърба си бял дъждобран, малка черна шапка и опъваше на ръцете си дълги черни ръкавици.
— Ела с мен до гаража, Чад.
— Ако ме извиниш, Вестъл, няма да дойда. Имам някои писма, които трябва да издиктувам, преди да дойде Блейкстоун.
Тя вдигна безпомощно ръце.
— Страхувам се, че понякога съм ти досадна — погледна ме тя, а очите й бяха нещастни. — Тогава довиждане.
— Приятно прекарване.
Щом го казах, осъзнах ужаса на тези думи и се обърнах бързо, така че да не може да види внезапната промяна на изражението ми.
— Мисля, че ще ми бъде забавно. Ще се върна около дванайсет и половина.
Чух я като прекосява стаята и влиза в хола.
— Вали ли още, Харгис? — чух я да пита.
— Не изглежда много зле, мисис. Ще можете ли сама?
— О, да. Няма да закъснея много.
Когато предната врата се затвори зад нея, Ив влезе в кабинета. Погледнахме се.
Тя беше бледа, но в очите й имаше едно изражение, което не бях виждал никога до сега. Вече не изглеждаше уплашена.
— Донесох ти една шапка — ми прошепна тя. — Косата ти не трябва да се намокри.
— Добро момиче!
Снех си сакото и го захвърлих на стола.
— Остава на тебе сега.
— Всичко е наред.
Извадих комбинезона от чекмеджето на бюрото и го облякох. Ив ми подаде ръкавиците и шапката.
— Побързай!
— Погрижи се за тук, Ив.
— Всичко ще оправя.
Като я гледах, чувствах, че ще се оправи. Тя се беше преобразила и нервите й изглеждаха успокоени.
Отново бръкнах в чекмеджето и извадих пясъчната торба.
Ив се отдръпна. Не я погледнах. Държах торбата долу, до себе си.
— Трябва да бързаш. — Сега в гласа й имаше леко треперене. Пясъчната торба беше оживила обстановката.
— Ще се върна до половин час. Дръж си нервите, Ив. Всичко ще се оправи.
Отидох до прозореца, отворих го и си преметнах единия крак.
