пропускаше никаква светлина. Дюк усети как зад ушите му започват да се търкалят капчици пот, но не им обърна внимание. Къщата беше тиха и невероятно гореща. До слуха му достигаха приглушените гласове на децата, които играеха навън, още по-неясни бяха стъпките над главата му.
Бръкна подмишницата си и хвана дръжката на пистолета. Беше приятно хладна, очите му решително заблестяха. Направи опит да отвори вратата, без да вдига шум, но тя предателски изскърца. Пронизителният звук се разнесе из цялата къща, той застина на място с пистолет в ръка.
Стана абсолютно тихо. Нищо не помръдваше. Онзи горе вероятно също се ослушваше. Но това може би е просто жената на Кейси, помисли си Дюк. Може да бъде и някой, който живее тук. Ако наистина е така, той положително ще изглежда кръгъл глупак, но същевременно съзнаваше, че не бива да рискува.
Имаше чувството, че човекът горе няма нищо общо с Кейси, Би могъл да бъде всеки, дори Спейд. Мрачна усмивка разтегна ъглите на устата му. Дано да е той, здравата ще бъде разтърсен…
Направи две бързи крачки по посока на коридорчето и дъските изскърцаха под тежестта му. От устата му се откъсна сподавена ругатня: В тази къща просто е невъзможно да не сигнализираш предварително за всичките си действия!
Изправен в средата на тъмното помещение, той се опитваше да си спомни в коя посока бяха стълбите. Беше ги зърнал на влизане, когато входната врата беше отворена. Дали ще успее да се изкачи по тях, без да предупреди онзи горе? Дюк със съмнение поклати глава. Ако е такъв, за какъвто го мисли, онзи положително ще започне да стреля.
Дюк не беше от хората, които приемат изкачването по непознати стълби в непозната къща за невинна разходка. Въпреки това беше твърдо решен да надникне горе и никой не можеше да го спре.
Стисна пистолета и пристъпи още крачка напред. Сякаш беше слепец, който се опитва да открие друг слепец. Попипа джоба си за кибрит, после се отказа. В момента, в който мигне заслепено от светлината на клечката, коремът му положително щеше вече да е пълен с нагорещено олово.
Нямаше представа дали стълбите вървят право нагоре, или някъде се извиват. Не знаеше дори дали са стръмни. Онзи горе положително познава добре разположението на помещенията и това беше сериозно предимство.
Кракът му напипа най-долното стъпало и внимателно пое тежестта на тялото му. Стъпалото се оказа солидно и Дюк пое към следващото. Мракът беше все така непрогледен, натежал от жега. Ръката му докосна стената с олющени тапети, те леко прошумоляха и той се дръпна като опарен.
Протегна другата си ръка и лесно напипа перилата. Те се разклатиха застрашително от докосването. Облегна ли се на тях, веднага ще се откачат, прецени той. Това не беше необходимо. Приклекна напред, сложи ръце върху стъпалата и продължи нагоре на четири крака.
Когато ръцете му докоснаха най-горното стъпало той се спря и напрегна слух. „Криси-и-и!“, пронизително изкрещя някакво хлапе навън. Дано по-скоро намери Криси, за да млъкне, помисли с тревога Дюк. Тънкото пискливо гласче не му позволяваше да долови звуците, които очакваше. После детето изведнъж реши да мине на негова страна и млъкна. Тишината отново се възцари в тъмната къща.
Дюк не помръдваше. Беше приклекнал в горната част на стълбището. Дясната му ръка стискаше револвера 38-ми калибър, а лявата се подпираше на пода. Очите му бавно се местеха в непрогледния мрак, напразно търсеха ивица светлинка, която да го насочи към помещение с незаковани прозорци. Но светлина нямаше. Това или означаваше, че всички врати са отлично уплътнени, или просто, че помещение с незаковани прозорци липсваше.
Миризмата на мухъл и шумоленето на изсъхналите тапети в мрака го караха да се чувства много особено. На сантиметри от него остро пропука дъска, той почти подскочи на мястото си. Напрягаше очи в непрогледния мрак и се питаше дали няма халюцинации. Защото му се стори, че една част от стената беше доста по-черна от останалия мрак. Почти беше сигурен, че там, на метър и половина от него, стои неизвестен човек.
Ушите му се наостриха като локатори по посока на черното петно. Отначало не доловиха нищо, после откъм стената се появи едва доловим звук. Бяха му необходими няколко секунди, за да го идентифицира. Насреща някой дишаше.
Звукът не беше от приятните и Дюк усети как косъмчетата на врата му отново настръхват. Прилепи тяло към стълбите и започна да се промъква безшумно напред. Бавно и внимателно, сантиметър по сантиметър… После насочи револвера в тъмното петно и каза с леден глас:
— Стой там, където си, ако не искаш да ти пръсна мозъка.
Отговори му остро поемане на дъх, последвано от, тежък тропот на крака. Но той дойде не отпред, а встрани от Дюк. И това се оказа фатално. Въпреки светкавичната преориентация, един тежък ботуш изсвистя във въздуха и го улучи в слепоочието, миг преди пръстът му да е обрал луфта на спусъка…
Почувства как ръката му изпуска револвера, а тялото му започва да се хлъзга надолу. После ботушът за втори път влезе в съприкосновение със слепоочието му, пред очите му проблеснаха ослепителни светкавици. А след тях се спусна мракът…
Тринадесета глава
Ухилен широко, Шулц се измъкна от стаята гардероб, изправи се пред огледалото и се зае с възела на вратовръзката си. Лорели лежеше в леглото и пушеше, подносът със закуска беше поставен върху завивките.
— Гълъбче, този навик е отвратителен — рече, без да се обръща Шулц. — Не бива да пушиш и да ядеш едновременно. Има си време за всичко.
— Я ме остави на мира! — сопнато отвърна Лорели.
Той внимателно прекара гребена през косата си, наслади се на ефекта, после бавно се обърна.
— Радвам се, че прояви здрав разум и се върна — рече. — Много се радвам!
Тя не го погледна, заета да маже с масло една препечена филийка, устните й бяха стиснати.
— Сигурно съм откачила! — все така троснато отвърна. — Той се държеше далеч по-мило от теб!
— Продължавам да се питам защо го направи — устата на Шулц се усмихваше, но очите му бяха два въпросителни знака, издялани от гранит.
Тя сви рамене, захапа филийката и отправи равнодушен поглед към прозореца.
— Вероятно, защото си ми станал навик — рече. — Къде отиваш?
— И не му каза нищо, така ли?
— Нито дума. Снощи ти беше побеснял, просто те оставих да се успокоиш. Никога не съм имала намерение да те напускам.
Той не остана много убеден, но времето му беше малко. Имаше да върши много неща.
— Ден-два не мърдай никъде, гълъбчето ми — посъветва я с мазен глас той. — Особено, преди да съм се видял с Дюк… Джо ще бъде край теб… Онзи може би ще ни създава неприятности…
— Добре — кимна Лорели и напълни чашата си с кафе. — Нямам желание да ходя където и да било.
Шулц й се усмихна, но очите му останаха хладни и внимателни.
— Не ми се иска Джо да се навърта около теб — промърмори той. — Много е млад и главата му е пълна с бръмбари…
— Няма ли да престанеш с подмятанията за Джо? — остро попита Лорели. — За каква ме мислиш? Не ме интересуват хлапаци!
— Понякога се питам дали наистина е така — въздъхна Шулц и замислено попипа долната си устна.
— Съжалявам, тук не мога да ти помогна — рече Лорели. — Но Джо няма пукната пара, освен това е още дете…
— Това би трябвало да ме успокои — кимна Шулц. — Но кой знае защо продължавам да се тревожа. Джо е убил двама души, знаеш ли това?
— Убил е двама души ли? — широко отвори очи Лорели, истински изненадана. — Много хубаво, съвсем в стила ти! Значи ме оставяш в компанията на убиец!
— Не ставай глупава, Джо е най-добрата възможна охрана за теб! — отвърна Шулц и хвърли поглед през прозореца. — Трябва да вървя… Градината е прекрасна, нали? Ще гледам да се върна рано и да й отделя поне един час…
