Първата площадка беше точно срещу един от прозорците на етажа. Дюк притисна ухо до стъклото, отвътре не долиташе никакъв шум. Извади ножа си и пъхна острието му под рамката. Отмести я сантиметър-два, после провря пръстите си и пеко я тикна нагоре. Прозорецът безшумно се отвори. Той отмести дебелото перде и надникна във вътрешността на помещението. После се плъзна вътре спусна прозореца и драсна клечка кибрит.
Беше се озовал в стаята за почивка на персонала. Върху масата бяха стрували палта и шапки, на куките по стената бяха окачени няколко мръсни престилки.
Пристъпи към вратата и внимателно я отвори. В коридора беше тъмно. Някъде отдолу долитаха приглушени гласове. Изправен неподвижно в мрака, Дюк се опита да си спомни къде се намира кабинетът на Белман. С положителност знаеше, че е някъде в предната част на сградата, затова предпазливо тръгна нататък по дългия коридор.
Той опираше в стена, от нея започваха два значително по-къси пасажа, разположени под прав ъгъл. Единият от тях беше осветен. Дюк внимателно надникна иззад ъгъла. Пасажът беше пуст, светлината идваше от малка лампа на тавана, зад нея се виждаше двойната врата, която водеше към игралната зала. Вече знаеше, че е близо до кабинета на Белман.
Вратата на залата за хазарт се отвори, мъж и жена излязоха оттам и тръгнаха към стълбите. Мъжът държеше нещо в ръка, двамата го гледаха и весело се смееха.
Дюк изскочи иззад ъгъла и бързо се насочи към кабинета на Белман. Тъкмо стигна до вратата, когато откъм стълбите се появи мъж във вечерно облекло, хвърли му един равнодушен поглед и влезе в игралната зала.
Дюк натисна бравата и се плъзна в кабинета на Белман. Вътре цареше непрогледен мрак и той изненадано застина на прага. Очакваше да завари Белман тук, но него очевидно го нямаше. Дали се е прибрал у дома, или просто е отскочил да хвърли едно око на заведението?
Затвори вратата зад себе си и направи опит да си спомни къде се намира електрическият ключ. Опипа стената от двете страни на вратата, но не успя да го открие. Бръкна в джоба си за кибрита, по изведнъж замръзна на място. С някакво шесто чувство усети, че не е сам в този кабинет, сетивата му се опънаха до крайност.
Опита се да си представи разположението на мебелите. Вляво трябва да има голямо кресло, а право напред се стига до писалището на Белман. Не можа да си спомни за други едри мебели, които биха го препънали в тъмното. Направи няколко безшумни стъпки по посока на бюрото, после спря и отново се ослуша. Нищо. Пристъпи още крачка-две, изпънат като струна и готов за светкавично приклякване. Палецът му внимателно вдигна предпазителя на пистолета, изведнъж съжали, че няма заглушител. Протегната напред, лявата му ръка докосна бюрото на Белман. Замръзна на място и зачака. Не се случи нищо. Въпреки това продължаваше да усеща чуждо присъствие в стаята. Дали в тъмното не го дебне онзи, който го нападна в къщата на Кейси? Възможно ли е това да е Белман? Едва ли. Белман няма достатъчно нерви, за да си играе на криеница…
Направи малка крачка вдясно и обмисли възможността да запали клечка кибрит. В същия миг започна и действието. Съвсем близо до него се разнесе някакъв звук и той светкавично се отпусна на колене. Нещо бръмна на косъм от главата му, по лицето му пробяга хладна струя.
С едно общо и изключително пъргаво движение Дюк тикна пистолета в джоба си и се гмурна по посока на звука. Рамото му тресна някакво тяло и двамата се стовариха на пода.
Протегнатите му напред ръце напипаха копринена дреха и гъвкаво женско тяло под нея.
— Господи, колко мъки за нищо — промърмори в тъмното той.
В следващата секунда получи кроше, от което зъбите му изтракаха, остро коляно го улучи в слабините и го принуди да се прегъне на две. Женското тяло се изплъзна от ръцете му.
Замахна наслуки в мрака и успя да докопа полата й. Дръпна я рязко към себе си, до слуха му ясно достигна уплашеното й хълцане. После във въздуха просвири остра обувка и ръбът й влезе в болезнено съприкосновение с шията му. Той отказа да разтвори пръсти, в главата му се мерна тъжната мисъл, че напоследък непрекъснато го ритат… Пое дъх и рязко дръпна към себе си. Жената, междувременно успяла да се изправи на крака, силно политна. Той пусна полата и посегна надолу, към краката й.
Тялото й се строполи на пода и остана неподвижно.
Дюк бръкна в джоба си за кибрита, другата му ръка продължаваше да стиска женския глезен. Драсна една клечка и с интерес погледна нагоре, към лицето.
Треперливото пламъче освети познатите черти на Лорели. Просната по гръб, тя го гледаше с широко отворени очи и дишаше тежко.
— Взех те за Люис Удушвача — промърмори Дюк и се изправи на крака. — Изобщо не ти трябват тренировки!
Потърси с очи електрическия ключ и отиде да го натисне.
Лорели примигна и бавно се надигна.
— Би трябвало да се сетя, че това си ти — промърмори намръщено тя. — Наистина ли ТРЯБВА да ме преследваш?
Той направи крачка към вратата, открехна я и се ослуша. Май никой не беше чул падането на Лорели, Затвори вратата и се върна при нея.
— Какво правиш тук?
— Ами ти? — отвърна с въпрос тя, подви крака под себе си и се намръщи от болка. — Ох! Замалко да ми счупиш гръбнака!
Той се отпусна на колене, взе ръката й в шепата си и здраво я стисна.
— Това е нищо! Ще видиш какво още те чака, ако не побързаш да пропееш! Казвай какво правиш тук!
Тя направи опит да се освободи, но той заби пръсти в меката плът на ръката й.
— Пусни ме, гадина такава! — извика от болка тя и посегна да го удари със свободната си ръка.
Той блокира удара, стисна китката й и грубо я разтърси.
— Хайде, казвай! Какво искаш от Белман?
Лорели отвори уста да го засипе с проклятия, но изведнъж замръзна на мястото си. Очите й се опулиха, кръвта се оттегли от лицето й. Устата й се разкриви, дланта на Дюк я покри, миг преди от нея да се откъсне вик на уплаха.
Дюк я задържа в тази позиция и внимателно се обърна да проследи ужасения и поглед.
Под масивното писалище на Белман се подаваше ръка.
— Кой е там? — попита Дюк и бавно изпусна въздуха от гърдите си.
Лорели разтърси глава и той внимателно дръпна длан от устата й.
— Не викай! — промърмори заплашително той.
— Не знам кой е… — уплашено отвърна Лорели. — Хайде да се махаме оттук!
— Да не си мръднала! — предупреди я той, изправи се на крака и мина зад писалището.
Белман лежеше на една страна, бялото му като вар лице беше извърнато към Дюк, застинало в уплашена гримаса. Предната част на ризата му беше подгизнала от кръв, от гърдите му стърчеше дръжката на ножа за разрязване на хартия. Беше мъртъв.
Лорели се надигна на колене, стисна уплашено юмруци пред гърдите си и напрегнато погледна Дюк.
— Белман — промърмори той. — Някой му е видял сметката с нож.
Лорели беше готова да се разкрещи от ужас. Успя да се овладее с цената на немалко усилия, тръсна глава и скочи на крака.
— Аз изчезвам.
Дюк излетя иззад писалището и сграбчи ръката й.
— Ще правиш каквото ти кажа! — с леден глас заповяда той и я бутна в креслото: — Сядай и си затваряй устата!
После се върна при Белман и докосна китката му. Беше още топла. Наведе се и внимателно го обърна по гръб. Отдолу блесна малка сребърна табакера.
Дюк я огледа, без да я докосва, сърцето му ускори ритъма си. Беше я виждал някъде, но не можеше да се сети за собственика й. Извади носната си кърпичка, вдигна табакерата с нея и внимателно я отвори.
