Пристъпвайки покрай нея в антрето, аз я огледах с любопитство. Беше жена на около четиридесет и пет с червено лице. Чертите й бяха остри, с остра брада, остър нос и малки блестящи очи. В усмивката й имаше точната доза дружелюбна сервилност.
— Добър вечер — казах аз. — Госпожица Марлоу тук ли е?
Почувствах остро смущение и раздразнение. Беше ми отвратително, че тази жена ме вижда и знае защо съм дошъл в гадната малка къщичка.
— Бихте ли минали оттук, господине?
Тя тръгна по коридора и отвори една врата.
Устата ми беше пресъхнала и усещах пулса си как биеше в слепоочията ми, когато влизах в стаята.
Не беше голяма стая. Точно срещу мен стоеше тоалетна масичка, оборудвана с многоъгълно огледало. На пода пред нея имаше дебел бял килим. От лявата страна на килима беше поставен малък скрин, върху който бяха наредени няколко миниатюрни стъклени животни. По-далече вдясно имаше евтин, боядисан в бяло гардероб. Голямо легло-диван, покрито със седефено-розово покривало, заемаше останалото пространство.
Ева стоеше до празната камина. До нея имаше малък фотьойл и нощна масичка с лампион и няколко книги.
Тя носеше същия син халат с къси ръкави и лицето й бе неподвижно под грижливо поставения грим.
Вгледахме се един в друг.
— Здравей — усмихнах й се аз.
— Здравей.
Лицето й не се промени, не помръдна. Това беше изпълнен с подозрение, студен поздрав.
Стоях, загледан в нея, леко смутен, озадачен, задето тя не показва никаква изненада, че отново ме вижда, и раздразнен от халата й. Но независимо от враждебната атмосфера кръвта препускаше във вените ми.
— Ето че се срещаме отново — казах малко несигурно. — Не си ли изненадана да ме видиш?
Тя поклати глава.
— Не… познах те по гласа.
— Обзалагам се, че не си — казах аз. — Майтапиш се.
Устните й се свиха.
— Познах те… освен това те очаквах.
Трябва да съм показал пълната си изненада, защото тя внезапно се разсмя. Напрежението спадна моментално.
— Очаквала си ме? — повторих аз. — Защо?
Тя погледна встрани.
— Няма значение.
— Но за мен има — настоях, минах покрай нея и седнах на фотьойла. Извадих табакерата си и й предложих цигара.
Веждите й скочиха нагоре, но тя взе.
— Благодаря — каза.
Подвоуми се и след това седна на леглото до мен.
Аз също си взех цигара, щракнах със запалката и когато тя се наведе напред да запали, казах:
— Кажи ми защо си ме очаквала.
Тя поклати глава:
— Нямам намерение.
Изпусна дим през ноздрите и огледа неловко стаята. Беше в отбранителна позиция и аз инстинктивно почувствах, че е нервна и несигурна в себе си.
Наблюдавах я няколко секунди. Веднага щом усети очите ми върху лицето си, тя се обърна и ме погледна.
— Е? — каза остро.
— Жалко, че се гримираш по този начин. Не ти отива.
Тя моментално се изправи и се взря в огледалото над камината.
— Защо? — попита, вглеждайки се напрегнато в образа си. — Не изглеждам ли добре?
— Изглеждаш, но ще бъде още по-добре без цялата тая цапотия по лицето ти. Нямаш нужда.
Тя продължи да се гледа в огледалото.
— Без грим ще изглеждам като плашило — кача сякаш на себе си, а след това се обърна към мен и се намръщи.
— Някой казвал ли ти е, че си интересна жена? — попитах, преди да успее да заговори. — Имаш характер, а това е повече, отколкото притежават много жени.
Устата й се сви и тя седна. За миг я бях заварил неподготвена, но сега маската се беше появила отново на лицето й.
— Не си дошъл тука, за да ми кажеш, че съм интересна, нали?
Усмихнах й се.
— Защо не? Ако никой не ти го е казвал преди това, значи е крайно време някой да го направи. Аз обичам да отдавам дължимото на жените.
Тя изтърси в камината пепелта от цигарата. Направи го с нервно, раздразнено движение и аз разбрах, че тя не знае какво да мисли за мен. Докато можех да я държа в това състояние, инициативата щеше да бъде моя.
— Няма ли да се извиниш за това? — докоснах раната на челото си.
Тя каза точно, което очаквах:
— Защо да се извинявам? Заслужи си го.
— Предполагам, че да — засмях се. — Следващия път ще трябва да внимавам. Харесвам жените с характер. Съжалявам за начина, по който се държах, но исках да видя каква ще бъде реакцията ти. — Засмях се отново. — Не очаквах да я почувствам.
Тя ме изгледа с недоверие, усмихна се и каза:
— Понякога ме прихващат… но ти си го заслужи.
— Все така ли се отнасяш с мъжете?
Тя се наежи.
— Все как?
— Да ги удряш по главата, ако те дразнят.
Този път тя се закиска.
— Понякога.
— Вече не ми се сърдиш?
— Не.
Наблюдавах я. Както седеше, главата й се отпусна напред, а слабите й рамене се прегърбиха. Отново рязко погледна към мен, когато усети очите ми върху себе си.
— Не ме зяпай така — каза с раздразнение. — Защо дойде?
— Харесва ми да те гледам — отговорих, отпуснах се във фотьойла и се почувствах напълно спокоен. — Не може ли да поговоря с тебе? Нещо странно ли намираш в това?
Тя се свъси. Виждах, че се колебае. Не можеше да реши дали само й губя времето, или съм тук професионално. Беше очевидно, че с мъка сдържа нетърпението си.
— Дошъл си тук само да разговаряме? — погледна ме тя, след което веднага отмести очи. — Не е ли това губене на време?
— Не мисля. С тебе ми е интересно, а освен това обичам да разговарям с привлекателни жени.
Тя погледна към тавана в израз на пресилен гняв.
— О, всички казват така — рече нетърпеливо. Това ме ядоса.
— Ако не възразяваш, не бих желал да бъда причисляван към анонимното „всички“ — казах сприхаво.
Тя изглеждаше изненадана.
