— Имаш много добро мнение за себе си, нали?
— Защо не? — Сега беше мой ред да бъда нетърпелив. — В края на краищата кой би повярвал в мен, ако аз самият не си вярвам?
Лицето й потъмня.
— Не харесвам суетни мъже.
— Ти нямаш ли добро мнение за себе си?
Тя категорично поклати глава.
— Откъде накъде?
— Надявам се, че не си просто поредната жена е комплекс за малоценност?
— Много ли такива познаваш?
— Доста. От това ли страдаш?
Тя се загледа в празната камина с внезапно помръкнало изражение.
— Предполагам.
След това вдигна подозрително очи.
— Мислиш ли, че това е смешно?
— Как ти хрумна? По-скоро мисля, че е трогателно, защото нямаш причина.
Тя въпросително повдигна вежди.
— Защо да нямам?
В този момент знаех, че е несигурна в себе си и заинтересувана да знае какво мисля за нея.
— Би трябвало да можеш да си отговориш, ако се размислиш за себе си. А моето първо впечатление за тебе… не, няма значение, не мисля, че ще ти го кажа.
— Хайде — подкани ме тя. — Искам да знам. Какви са първите ти впечатления от мен?
Загледах я изпитателно, сякаш правех внимателна преценка на качествата й. Тя отвърна на погледа ми, чувствайки се неловко, но все пак с желание да разбере. Толкова много бях мислил за нея през последните два дни, че отдавна бях прескочил първоначалните си впечатления.
— Щом наистина искаш да знаеш — започнах с привидно нежелание, — но не мисля, че ще ми повярваш.
— О, хайде де — каза тя нетърпеливо, — не увъртай.
— Добре. Бих казал, че си жена със забележителен характер, независима до определена степен, с горещ темперамент и силна воля, необикновено привлекателна за мъжете и, колкото и да е странно, точна в чувствата си.
Тя ме гледаше с недоверие.
— Чудя си на колко ли жени си го казвал това? — подхвърли тя, но видях, че тайно е доволна.
— Не много… на нито една, погледнато като цяло. Не съм срещал друга жена с всички тези качества освен теб. Но аз, разбира се, все още не те познавам, нали? Може би греша… това са просто първи впечатления.
— Намираш ли, че съм привлекателна?
В този момент беше напълно сериозна.
— Едва ли щях да съм тук, ако не беше. Разбира се, че си привлекателна.
— Но защо? Не съм хубава. — Тя отново се изправи и погледна в огледалото. — Мисля, че изглеждам ужасно.
— О, не, не е така. Ти имаш характер и индивидуалност. Това е много по-добре от първичната хубост. Има нещо необикновено в теб. Може би точната дума е магнетично.
Тя сви ръце върху малките си плоски гърди.
— Мисля, че си ужасен лъжец — каза с гняв в очите. — Нали не смяташ, че вярвам на всичките тези излияния? Какво точно искаш? Никой не идва тука, за да ме четка по такъв начин.
Изсмях се на това.
— Не се сърди. Знаеш ли, съжалявам те. Положително имаш силен комплекс за малоценност. Няма значение, може би някой ден ще ми повярваш.
Обърнах се, за да разгледам книгите на нощната масичка. Имаше няколко детективски романа от най- масовите, опърпан екземпляр от „Да имаш и да нямаш“ от Хемингуей и книгата на Торн Смит „Нощният живот на боговете“. Помислих си, че подборът беше твърде странен.
— Много ли четеш? — попитах, съзнателно променяйки темата.
— Когато намеря хубава книга — отвърна тя объркана.
— Чела ли си „Ангелите в траур“? — попитах, назовавайки първата си книга.
Тя неспокойно отиде до тоалетната маса.
— Да… не ми хареса много.
Взе тампона и напудри брадичката си.
— Така ли? — Бях разочарован. — Бих желал да ми кажеш защо.
Тя сви рамене.
— О, просто така.
Тя остави тампона, огледа се в огледалото и след това се върна при камината. Беше неспокойна, нетърпелива и леко отегчена.
— Но все пак трябва да има причина. Намираш ли, че е скучна?
— Не си спомням. Чета толкова бързо, че никога не си спомням какво точно съм чела.
— Ясно… както и де е, важното е, че не си я харесала.
Подразних се от това, че не можа да си спомни книгата ми. Бих желал да разговарям с нея за произведението си и да видя реакциите й, даже и да не й харесваше. Започнах да разбирам, че воденето на нормален разговор с нея щеше да е трудно. Докато се опознаехме — а аз бях решил, че ще се опознаем, — темите на разговор бяха неумолимо малко. До този момент не бяхме намерили нищо общо.
Тя стоеше и ме гледаше с подозрение, а след това отново седна на леглото.
— Е — каза отегчено. — Сега какво?
— Разкажи ми нещо за себе си.
Тя сви рамене и направи лека гримаса.
— Няма нищо за разказване.
— Разбира се, че има — наведох се напред и взех дланта й в моята. — Омъжена ли си, или това е за заблуда?
Завъртях тесния златен сватбен пръстен на пръста й.
— Омъжена съм.
Бях малко изненадан.
— Той хубав ли е?
Тя погледна встрани.
— Ъхъ.
— Много хубав?
Тя измъкна ръката си.
— Да… много хубав.
— И къде е?
Рязко обърна глава:
— Не е твоя работа.
Засмях се.
— Добре де, не се впрягай. Трябва да кажа, че когато се нервираш, изглеждаш доста впечатляващо. Как получи тези две бразди над носа?
Тя скочи веднага и се погледна в огледалото.
— Грозни са, нали? — каза, опитвайки се да заличи бръчките с върховете на пръстите.
Хвърлих поглед на часовника върху полицата. Бях прекарал в стаята точно четвърт час.
— Тогава не би трябвало да се мръщиш толкова — казах и станах. — Защо не се отпуснеш?
Тръгнах към нея и в този момент обърканото, или по-скоро тревожно изражение изчезна от очите й и се смени с увереност и скрито забавление. Тя развърза шнура на халата и тънките й пръсти докоснаха копринения илик, през който минаваше единственото копче, държащо халата затворен.
