— Трябва вече да си тръгвам — красноречиво погледнах часовника.
Самоувереността й изчезна, ръцете й се отпуснаха. Радвах се, че бях решил да не й давам среща на неин терен. Докато се държах различно от другите мъже, които я посещаваха, бях сигурен, че ще привличам вниманието и ще я държа в неведение относно моята личност.
— Бих желал да говорим за теб, когато имаш време — казах и се усмихнах. — Може би ще ти бъда полезен, що се отнася до комплекса ти за малоценност.
Като минавах покрай скрина, плъзнах две десетачки между стъклените животни. Едно от тях — модел на Бамби от героите на Дисни — падна на хълбок.
Видях я да поглежда бързо към парите, след което отклони очи встрани. Намусеното изражение изчезна от лицето й.
— Мислиш ли, че някога ще те видя в нещо друго освен в този халат? — попитах я на вратата.
— Може би — каза тя безизразно. — Обличам и други неща.
— Някой ден може би ще трябва да ме оправиш. И не забравяй, когато се обадя следващия път, да не си слагаш грим. Не ти отива. А сега довиждане — и отворих вратата.
Тя ме настигна.
— Благодаря за… за подаръка — каза, усмихвайки се.
Поразително, колко различна изглеждаше, когато се усмихваше.
— Няма за какво. Между другото, името ми е Клайв. Може ли да ти се обадя скоро?
— Клайв? Но аз познавам още двама Клайвовци.
През последния четвърт час напълно бях забравил, че е жена, достъпна за всеки, и тази забележка ме прободе неприятно.
— Е, съжалявам. В края на краищата това ми е името. Имаш ли други предложения?
Тя почувства раздразнението ми и леко се намръщи:
— Обичам да знам кой ще идва.
— Разбира се — казах саркастично. — Какво ще кажеш за Кларънс или Ланселот, или Арчибалд?
Тя се изкиска, погледна ме изпитателно.
— Добре де. Ще те позная по гласа. Довиждане, Клайв.
— Чудесно. Скоро ще дойда пак да те видя.
— Марти… — извика тя.
Едрата грубовата жена се появи от съседната стая. Тя застана в очакване, хванала ръцете си, с едва доловима насмешка в очите.
— Скоро ще ти се обадя — казах и последвах жената по коридора.
— Приятна вечер, господине — каза тя при вратата.
Кимнах и тръгнах нагоре по пътеката към бялата дървена портичка. Когато стигнах до колата, спрях и се обърнах назад към къщата. Във вечерния сумрак тя изглеждаше като всяка друга от малките къщички, разпръснати по страничните улици на Холивуд.
Запалих двигателя и отидох в един бар близо до Вайн Стрийт, откъдето се виждаше „Браун Дерби“. Внезапно се почувствах сразен и имах нужда да изпия нещо.
Негърът-барман се захили весело срещу мен. На силната електрическа светлина зъбите му блестяха като клавиши на пиано.
— Добър вечер, господине — подпря той големите си ръце на бара. — Какво ще бъде тази вечер?
Поръчах чист скоч и го занесох на една маса, отдалечена от бара. В заведението имаше само няколко души, от които не познавах никого. Бях доволен, защото исках да помисля. Отпуснах се на стола, отпих малко от уискито и запалих цигара.
След като размишлявах известно време, реших, че съм прекарал интересен, макар и скъп четвърт час. Първият ход в играта беше мой. Ева беше озадачена, и почти бях сигурен, заинтригувана. Искаше ми се да чуя какво е казала на Марти, след като бях си тръгнал. Тя беше достатъчно проницателна, за да се досети, че играя някаква игра, но с нищо не й бях подсказал каква.
Бях събудил любопитството й. Бях говорил за нея, а не за себе си, което трябва да е било необичайно за нея. Мъжете, с които тя вероятно се срещаше, със сигурност биха говорили продължително време за себе си. Нейният комплекс за малоценност беше интересен. Вероятно се дължеше на страх от бъдещето. Тя имаше нужда да й бъде вдъхвана увереност в себе си. Ако разчиташе на занаята си за печеленето на пари, това обясняваше нейното безпокойство за външния й вид. Не беше млада. Не беше и стара, разбира се, но даже и да беше на тридесет и три, а според мен бе на повече, в нейната игра точно това беше възрастта, в която жената започваше да се безпокои.
Довърших уискито си и запалих цигара. С това наруших потока на мислите си и започнах почти против волята си да разглеждам собствената си съвест.
Очевидно нещо се беше случило с мен. Допреди няколко дни идеята да създам връзка с проститутка щеше да бъде немислима. Винаги съм се отвращавал от мъжете, които ходеха с такива жени. Всичко при тях ме отблъскваше. И въпреки това бях прекарал четвърт час с една от тези жени, отнасяйки се с нея, както се отнасях с другите си приятелки. Всъщност даже бях оставил колата си пред къщата й, която вероятно е известна в квартала, така че всеки можеше да я разпознае, и бях си платил за привилегията да проведа един напълно безсмислен разговор.
За мен беше нещастие да общувам с блестящи и талантливи хора. Знаех, че съм боклук в сравнение с тях. Но Ева никога не бе познала успеха. Тя не притежаваше никакъв талант и беше социална отрепка. Тя беше единствената жена, която бих могъл истински да покровителствам. Въпреки влиянието си върху мъжете, силната си воля и студеното безразличие, тя беше за продан. Щом имах пари, аз бях нейният господар. Сега разбрах, че за да не загубя изцяло доверие в себе си, за мен беше от основно значение да имам такъв компаньон, който в морално и социално отношение да стои по-ниско от мен.
Колкото повече мислех за това, толкова по-ясно ми ставаше, че ще трябва да напусна „Трий Пойнт“. Имах намерение да прекарвам много време с Ева. Живеенето толкова далеч от нея нямаше да улесни нашите срещи. Трябваше да се откажа от „Трий Пойнт“.
Загасих цигарата си и намерих обществен телефон. Обадих се в апартамента си.
Гласът на Ръсел се разля по линията:
— Жилището на господин Търстън.
— Ще мина по някое време тази вечер — казах му аз. — Има нещо, което искам да направиш. Ще намериш там някъде една от моите книги — „Цветя за госпожата“. Искам веднага да я изпратиш по куриер на госпожица Ева Марлоу. Без никаква картичка и нищо, което да показва кой я е изпратил. — Продиктувах му адреса. — Би ли направил всичко това?
Той каза, че ще го направи, и ми се стори, че долавям едва забележима нотка на неодобрение в гласа му. Той харесваше Керъл и винаги се отнасяше с неодобрение към всяка друга от жените, които познавах. Окачих слушалката, преди да успее да изрази мнение, за което твърде го биваше. След това напуснах бара и отидох в „Браун Дерби“.
Глава шеста
Открих Керъл и Питър на една маса далече от оркестъра. С тях седеше едър, отпуснат човек с безупречен смокинг. Имаше стоманеносив перчем, а лицето му беше продълговато и жълтеникаво, с отпусната дебела долна устна и широк, въздебел нос. Ще рече човек, че прадядо му е бил лъв.
Питър ме забеляза, докато се промъквах между пълните маси. Той се изправи да ме посрещне.
— Здравей отново — каза изненадан и доволен. — Значи все пак успя. Виж кой е тук, Керъл. Вечерял ли си?
Взех ръката на Керъл и й се усмихнах.
— Не — казах. — Може ли да се присъединя към пас?
— Но разбира се — отговори тя. — Радвам се, че дойде.
Питър ме докосна по ръката.
— Мисля, че не се познаваш с Рекс Голд — каза той. Обърна се към мъжа-лъв, който продължаваше съсредоточено да сърба супата си. — Това е Клайв Търстън, писателят.
Значи това беше Рекс Голд. Подобно на всички останали в Холивуд, и аз бях слушал много за него и
