Едно нещо, което каза, ми хареса. Беше след като бяхме гледали най-новия филм с Богарт и отивахме към Лоръл Кениън. И двамата бяхме пили много и тя се беше смъкнала ниско долу на седалката с отметната назад глава и затворени очи.
— Марти каза, че с тебе ще ми бъде тъпо — заговори тя. — Помисли ме за луда, като чу, че ще прекарам края на седмицата с теб. Ще бъде изненадана, когато разбере, че не съм те изхвърлила.
Сложих ръка върху нейната.
— Щеше ли да ме изхвърлиш?
— Щях, ако ме беше отегчил.
— Значи уикендът ти хареса?
— Ммм… много.
Е, все нещо.
Лежахме в тъмното и говорихме до късно през нощта. Не мисля, че беше разговаряла толкова освободено с другиго от много време. Сякаш беше отворила шлюзовете на някакъв язовир и думите й бяха първоначално колебливи, с прекъсвания, а след това като непрекъснат поток. Не мога да си спомня всичко, което каза. Въпреки че по-голямата част беше за Джек. Животът им, изглежда, се състоеше от безкрайни скандали и диви вълнуващи сдобрявания. Според това, което ми разказа, отношенията му с нея се базираха на някакъв вид брутална привързаност, която допадаше на странната й комплексирана същност. Фактът, че от време на време я биеше, не променяше нещата, щом той й оставаше верен. В последното тя беше сигурна. Разказа ми как една вечер се връщали у дома от някакъв купон и тя се подхлъзнала и паднала на улицата. Изкълчила си, глезена, който моментално се подул. Джек й се изсмял и я оставил да седи на тротоара. Бил уморен и бързал към леглото. Когато най-накрая се добрала, куцукайки, до дома, заварила го заспал, а на следващата сутрин я изхвърлил от леглото, макар че едва можела да стъпва, за да му направи кафе. Тя явно му се възхищаваше още повече заради подобен род изпълнения.
Това ме довърши. Беше толкова извън рамките на нормалните отношения с жените, че не можех да го разбера.
— Искаш да кажеш, че не харесваш внимателното държане? — попитах аз.
Почувствах как раменете й се повдигнаха.
— Мразя слабостта, Клайв. Джек е много силен. Той знае какво иска и нищо не може да го спре.
— Е, щом ти харесва да се отнасят така с тебе… — предадох се аз.
Когато говореше за мъжете, които я посещаваха, тя не споменаваше имена. Възхищавах се на нейната дискретност. Това поне означаваше, че не би говорила и за мен.
Глава единадесета
Прибрах се около обяд. Когато влязох в асансьора, момчето ме дари с една от онези служебни усмивки.
— Добър ден, господин Търстън.
— Добър — казах аз и изпитах неизбежното повдигане в стомаха, докато асансьорът препускаше между етажите.
— Разбрахте ли за ония двамата, които се убили миналата нощ пред „Манола“? — попита момчето, докато излизах от асансьора.
— Не.
— Няма майтап. Сбили се заради някаква фльорца и паднали на платното, прас — под колелата на един камион. Лицето на единия било размазано.
— Значи е получил нова физиономия — казах и отворих вратата на апартамента си.
Ръсел беше във вестибюла.
— Добър ден, господин Клайв — каза той с глас, който ми подсказа, че мисли деня за всичко друго, но не и за добър.
— Здравей.
Готвех се да вляза в спалнята си, когато улових погледа му.
— Какво има?
— Госпожица Керъл чака в дневната — каза той укорително.
Цялото му тяло, лицето му, веждите му излъчваха укор.
Вторачих се в него.
— Госпожица Керъл? Какво иска? Защо не е в студията?
— Не зная, господине. Чака повече от половин час.
Подадох му чантата си.
— Отнеси това в спалнята ми — казах и минах през антрето към дневната.
Керъл беше до прозореца, когато влязох. Тя не се обърна, въпреки че сигурно ме беше чула. Възхитих се на стройния й гръб и на свежата бяло-червена карирана рокля, която носеше.
— Здравей — казах и затворих вратата.
Тя смачка цигарата си в пепелника и се обърна на пети. Заби очи в мен и аз пръв не издържах.
— Не си ли на работа тази сутрин? — прекосих стаята и спрях до нея.
— Исках да те видя.
— Чудесно. — Махнах към канапето. — Седни.
Докато отиваше към канапето, казах:
— Няма нищо нередно, нали?
Тя седна.
— Още не знам.
Посегна за друга цигара, намести я в цигарето и я запали.
Изведнъж почувствах, че съм леко уморен и нямам настроение да слушам лекции. Изправих се над нея.
— Виж какво, Керъл… — започнах, но тя вдигна ръка.
— Разговорът няма да бъде от типа „Виж какво“ — каза остро.
— Съжалявам, Керъл, но тази сутрин съм нервен. — Не исках да се карам с нея. — Нещо не е в ред. По-добре ми го кажи направо.
— Днес сутринта се видях с Мерл Бенсинджър. Тя се тревожи за теб.
— Ако Мерл Бенсинджър е разисквала моите проблеми с теб — казах аз студено, — значи е забравила, че е моя агентка, на която плащам.
— Мерл те харесва, Клайв. Тя мислеше, че сме сгодени.
Бавно седнах в един фотьойл по-далеч от Керъл и казах с леден и накъсан от гняв глас:
— Даже и да бяхме женени, пак не е нейна работа да говори за моите неща.
— Тя не каза нищо за твоите работи — тихо се обади Керъл. — Тя ме помоли да се опитам да те накарам да работиш.
Запалих цигара и хвърлих клечката в празната камина.
— Но аз работя — казах. — Ако тя се тревожи за проклетата си комисиона, защо не го каже?
— Добре, Клайв, щом приемаш нещата по този начин.
— Точно така ги приемам. За Бога, Керъл, никой писател не може да бъде накаран насила да пише. Ти го знаеш. Или ти идва, или не ти идва. Мерл искаше да напиша някаква тъпа статия за „Дайджеста“. Аз просто нямах настройка за такова нещо. Ето защо тя се сърди.
— Тя не каза нищо за „Дайджест“, но добре тогава, нека оставим Мерл. — Тя кръстоса стройните си глезени. — Да говорим за Бърнстейн.
— Какво за него?
— Знаеш ли, той дойде вкъщи тази събота.
— Да, ти ми каза.
— Направих каквото можах. Четох му части от твоята пиеса. Дори го накарах да я вземе със себе си.
Изгледах я и повторих след нея:
— Дала си му екземпляр от пиесата? Къде намери ръкописа?
