изпихме набързо още по няколко питиета. Когато се връщахме от бара по време на последния антракт, някой ме докосна по ръката. Обърнах се и видях Франк Имграм зад себе си.
— Харесва ли ви? — попита той с усмивка.
В този момент ми се прииска да го удуша. Той непременно щеше да каже на Керъл, че ме е видял.
— Добра е — кимнах за поздрав — и чудесно изиграна.
Очите му бяха върху Ева.
— Нали?
След това тълпата ни раздели и аз си проправих път към моето място.
Ева ме погледна въпросително.
— Някой познат ли беше?
— Имграм, който е авторът на „Земята е забранена“.
— Лошо ли е, че ме видя?
Поклатих глава.
— Откъде накъде?
Тя ми хвърли още едни поглед и не каза нищо. Остатъкът от пиесата беше провален за мен. Непрекъснато мислех какво ще каже Керъл.
Имахме късмет да излезем едни от първите. Не видях Имграм повече. Качихме се в колата и подкарах надолу по Вайн Стрийт.
— Искаш ли нещо за пиене, преди да се приберем? — попитах.
— Мисля, че да.
Отидохме в същия малък бар и останахме там известно време. Пихме много, но на Ева не й личеше. Аз усетих, че съм леко пиян, и помислих, че е време да спра. Все пак шофирах.
— Още по едно и си тръгваме. Искаш ли бренди?
— Защо?
— Просто да видиш дали можеш да го изпиеш.
Очите й блестяха, но иначе изглеждаше съвсем добре.
— Мога — каза тя.
Поръчах двойно бренди.
Тя ме погледна.
— А за теб?
— Аз ще карам.
Тя елегантно изпи брендито.
Качихме се в колата и потеглих бавно към Лоръл Кениън.
— Можеш да вкараш колата в гаража — каза тя. — Има достатъчно място.
Беше отворила входната врата и ме чакаше в хола. Взех малката си ръчна чанта от багажника на „Крайслера“ и я последвах горе.
Влязохме в спалнята и тя включи осветлението.
— Е, заповядай — каза и забелязах, че е малко притеснена.
Стоеше почти опряла брадичка на рамото си, отбягвайки погледа ми, със свита пред гърдите дясна ръка, а лявата ръка подпираше десния й лакът.
Пуснах чантата си върху леглото, хванах ръцете й над лактите и леко ги стиснах. Пръстите ми почти се срещаха.
Останахме така няколко секунди, след което я притеглих към себе си.
За момент тя се опита да се измъкне, а после бавно пусна ръцете си и ги обви около мен.
Глава десета
Събудих се с усещането, че ми е горещо и задушно. Сивата светлина на утрото влизаше през двата прозореца срещу мен и изпълваше малката стая с мистериозни сенки. За момент не можах да си спомня къде съм, след това видях стъклените животни върху скрина и моментално погледнах към Ева, която спеше до мен.
Беше се свила на кълбо, с ръка над главата. Сега, когато очите й бяха затворени, върху лицето й се беше спуснала младостта. Подпрях се на лакът и я загледах, чудейки се как може да изглежда толкова млада. Сънят беше изгладил линиите и омекотил твърдата, волева брадичка. Спейки, тя изглеждаше по- невинна от всякога, но аз знаех, че това ще изчезне, щом отвори очи. Всъщност очите й даваха представа за нейния характер. Те бяха прозорците, през които можеше да се види непокорният й дух и тъмните страни от живота й. Дори и в съня си тя не почиваше. Тялото й трепкаше и помръдваше, а устата й се движеше, сякаш си говореше сама. Тя простена меко и пръстите й се свиха и разпуснаха. Спеше като жена, която живее с измъчени, опънати до крайност нерви.
Свалих ръката й, вдигната над главата. Тя въздъхна тежко, посегна и обви ръцете си около мен, притисна ме силно.
— Скъпи — изломоти, — не ме оставяй.
Разбира се, тя спеше. Разбира се, тя не говореше на мен. Може би сънуваше мъжа си или някой любовник, но на мен ми се искаше този, на когото говореше, да бъда аз и я притиснах до себе си с глава на рамото ми.
Внезапно тялото й подскочи силно, сякаш нервите й, до този момент свити на пружина, се бяха отпуснали. Тя се събуди и отблъсна от мен.
Примигна насреща ми, прозя се и падна отново върху възглавницата си с думите:
— Здравей. Колко е часът?
Погледнах ръчния си часовник. Беше пет и тридесет и пет.
— О, Господи — възкликна тя. — Не можеш ли да спиш?
Отново забелязах колко горещо и задушно беше в леглото.
— Колко одеяла има върху нас? — попитах и ги преброих. Бяха пет плюс един юрган. Трябва да съм бил доста пиян, за да не забележа нищо снощи. — Трябва ли да си завита с всичко това? — обърнах се към нея.
Тя се прозя отново.
— Разбира се, че трябва. Когато съм в леглото, ми е студено.
— Щом казваш.
Измъкнах се отдолу и започнах да махам одеялата едно по едно.
Тя седна разтревожена.
— Не го прави, Клайв… чуваш ли!
— Не се вълнувай — казах. — Ще си ги получиш отново. Сгънах одеялата така, че върху мен останаха само две. Другите ги подредих откъм нейната страна.
— Сега как е?
Тя отново се сви в леглото и каза с въздишка:
— Ммм. Главата ме цепи ужасно. Бях ли пияна снощи?
— Би трябвало.
— Мисля, че да. — Тя се протегна с удоволствие. — О, толкова съм уморена. Заспивай, Клайв, моля те.
Чувствах лош дъх в устата си. Искаше ми се да можех да позвъня на Ръсел за кафе. Очевидно тук нямаше прислуга.
Тя вдигна поглед.
— Искаш ли кафе?
Оживих се.
— Не би било зле.
— Тогава включи кафеварката. Марти я е приготвила — и тя издърпа одеялата до брадата си.
Беше преди много време, откакто за последен път си бях правил кафе, но имах нужда от едно, така че отидох в другата стая. Беше оскъдно обзаведена, само с един фотьойл. Малката кухня беше до нея. Включих кафеварката, запалих цигара и извиках:
