за него, Клайв.
Погледнах развеселено към сериозното й вдигнато нагоре лице.
— Наистина трябва да се тревожиш. Отхапал е от Голд само четвърт милион, нали?
Тя пропусна това покрай ушите си.
— Рекс Голд казва, че той няма идеи, а той е пълен с тях. Хубави идеи — страхотни идеи, но Рекс Голд не ги разбира. Ако го оставим на спокойствие, вярвам, че ще направи много хубав филм от всичко, на което са способни Питър или Джери. Но Голд продължава да се меси.
— Странно малко човече, нали?
— На мен ми харесва. Той е почтен и всичко това означава много за него.
— Добре, но се нуждае от нещо — казах студено. — Забеляза ли костюма, който носеше?
— Не костюмът е важен, Клайв — отвърна тя и лицето й смени цвета си.
— Е, нека бъде както ти казваш.
Посегнах напред и натиснах бутона на стартера.
— Не се преуморявай много. Ще се видим утре около осем.
— Клайв. — Тя се качи на стъпенката. — Какво уредихте с Голд?
— Иска от мен да напиша нещо — казах небрежно. — Утре ще ти разкажа за това.
— За онази жена ли?
Извих се на седалката.
— Каква жена?
— Когато предложих идеята, знаех, че допускам грешка — каза тя малко задъхано. — Ти имаш нужда от претекст, за да я виждаш, нали? О, Клайв, познавам те толкова добре. Ти само се преструваш, че искаш да пишеш за нея, но не е така. Нещата са много по-сложни. Но ще бъдеш внимателен, нали? Не мога да те спра, но бъди внимателен.
— Нямам и представа за какво говориш — започнах аз, но Керъл вдигна ръка.
— Недей, Клайв — каза тя, обърна се и изтича в сградата.
Подкарах бавно към апартамента си. Стрелките на часовника върху таблото показваха три и половина, когато влязох в гаража. Имах неприятно усещане дълбоко в съзнанието си. Колкото и да си внушавах, че това няма нищо общо с Керъл, знаех, че съм започнал опасна игра. Желаех Керъл. Ако не работеше толкова много, ако можеше да ми отделя от времето си, предполагам, че ни бих пожелавал никаква друга жена. Но разполагайки с толкова много свободно време, трябваше да върша нещо. Помислих, че може би е по-добре да изхвърля Ева от съзнанието си. Но да мисля така, означаваше да заблуждавам себе си. Знаех, че дори ако наистина го исках — а не исках, — не бих могъл да се освободя от нея толкова лесно.
Влязох в апартамента, хвърлих шапката си на близкия стол и отидох в библиотеката. На бюрото си намерих писмо от „Интернешънъл пикчърс“. Прочетох го внимателно. Нямаше никаква уловка. Може би единственото съмнително нещо в него беше молбата на Голд да запазя договора в тайна. Но той би могъл да иска това както заради себе си, така и заради мен. Беше изложил черно на бяло, че ще ми плати петдесет хиляди долара за готов сценарий, който да носи заглавие „Ангели в траур“, при положение, че сюжетът се базира на уговореното между нас и сценарият получи одобрението му.
Написах набързо една бележка на Мерл Бенсинджър и я запечатих заедно с писмото. След това насочих вниманието си към статията за „Дайджест“.
На пръв поглед „Жените в Холивуд“ изглеждаше лесна тема. Но аз не бях свикнал да пиша статии и подходих към задачата с доста голяма доза неспокойствие и съмнения.
Запалих цигара и се замислих над проблема. Беше ми трудно да се съсредоточа. Продължавах да мисля за Керъл. Плашех се при мисълта, че толкова добре четеше мислите ми. Не исках да я загубя и знаех, че ако не бъда внимателен, в крайна сметка щеше да се случи точно това. След това Ева измести Керъл от съзнанието ми. Замислих се за предстоящия уикенд. Къде бих могъл да я заведа? Как ли ще се държи? Какво ще облече? Защо се запъна така относно появата пред публика? Ако някой трябваше да се пази, по-скоро би трябвало да съм аз.
Взех вестника и прегледах страницата с развлеченията. Реших да я заведа на театър и след известно колебание се спрях на „Сестра ми Ейлин“ като най-подходяща. Часовникът на бюрото показваше пет и петнадесет и аз набързо оставих вестника и сложих лист в машината. Написах „Жените в Холивуд“ от Клайв Търстън в горния край на страницата и се облегнах назад, загледан в клавишите. Нямах представа как да започна статията. Исках да кажа нещо елегантно и остроумно, но мозъкът ми беше напълно блокирал.
С безпокойство си мислех дали Ева ще се облече крещящо и дали ще личи каква е. Щеше да се получи неловка ситуация, ако налетях на Керъл, докато тя беше с мен. Знаех, че поемам риск. Никога не бях виждал Ева облечена и нямах представа за вкуса й. Реших, че ще трябва да избера някой малък, усамотен ресторант, където не бях известен и нямаше вероятност да ме види някой, когото познавах.
Запалих друга цигара и направих нов опит да се съсредоточа върху статията. До шест часа листът в пишещата машина беше все още празен, а мен ме обземаше лека паника.
Издърпах нетърпеливо машината към себе си и започнах да чукам думи с надеждата да имат някакъв смисъл. Така писах до седем часа, след това събрах листовете и ги закачих заедно. Не направих опит даже да ги препрочета.
Влезе Ръсел, за да ми каже, че банята е готова. Той с одобрение изгледа ръкописа в ръката ми.
— Добре ли стана, господине? — попита в най-окуражителния си стил.
— Да — казах на път към вратата. — Ще препрочета текста, когато се върна утре сутринта, и можеш да го занесеш на госпожица Бенсинджър.
Прибрах се от срещата с Уилбърови към един и петнадесет. Стана добро парти и главата ми беше малко натежала от отличното шампанско, което пих през по-голямата част от вечерта. Забравих за статията, която лежеше на бюрото ми и трябваше да бъде проверена, и направо си легнах.
Ръсел ме събуди в девет на следващата сутрин.
— Съжалявам, че ви безпокоя, господине — каза с извинителни нотки в гласа, — но да занеса ли статията на госпожица Бенсинджър?
Седнах в леглото, изгрухтях от ужас. Усещах главата си тежка, а устата ми сякаш беше дъното на кафез за пойни птички.
— По дяволите! — възкликнах аз. — Забравих да я прегледам. Ръсел, донеси я. Сега ще я видя.
Бях изпил първата си чаша кафе, когато той се върна. Подаде ми написаните на машина листове.
— Само ще почистя обувките ви, господине, и ще се върна.
Отпратих го с махване на ръката и започнах да чета какво бях написал. След по-малко от три минути скочих от леглото и тичешком се отправих към кабинета си. Знаех, че никога не бих могъл да изпратя такова нещо на Мерл. Беше безнадеждно. Беше толкова ужасно, че не ми се вярваше аз да го бях писал.
Започнах да блъскам по машината, но главата ме болеше, не можех да вържа и две изречения. След половин час работа се бях докарал до състояние на бесен гняв. За четвърти път измъкнах листа от машината и го хвърлих на пода.
Ръсел подаде глава иззад вратата.
— Минава десет, господине — напомни ми той с извиняващ се глас.
Обърнах се побеснял и изкрещях:
— Вън! Махай се и престани, за Бога, да ме притесняваш!
Той излезе заднишком, зяпнал от изненада.
Отново се обърнах към машината, освирепял. В единадесет часа главата ми почти щеше да се пръсне и целият кипях от гняв. Около мен се валяха смачкани топки хартия. Виждах, че нищо не излиза. Просто не можех да започна статията. Паника, гняв и разочарование ме караха да хвана машината и да я разбия в земята.
Точно тогава иззвъня телефонът.
Грабнах слушалката и се озъбих:
— Какво има?
— Чакам статията за „Дайджест“… — започна Мерл с жален глас.
— Ще продължиш да чакаш — викнах и цялата концентрирана горчивина и гняв се изляха от мен. — Кой си мислиш, че съм аз? Да не смяташ, че си нямам друга работа, освен да се занимавам с някаква блудкава статия за „Дайджест“? Да вървят по дяволите! Кажи им да си я напишат сами, щом толкова им е
