Отново настъпи пауза, после тя каза:
— Но не трябва да бъде в… — и изброи смущаващ брой ресторанти и хотели, от което останах с отворена уста.
— Ами тогава не остава никакъв избор — възразих. — Например защо, по дяволите, да не можем да отидем в „Браун Дерби“?
— Просто не мога — каза тя.
Представих си как се задълбочават двете вертикални бразди над носа й.
— Както и в което и да е от другите заведения, за които ти казах.
— Добре тогава — казах, чувствайки, че ако настоявам повече, тя изобщо ще откаже да дойде. — Ще ти се обадя. Значи в събота ще се видим със сигурност?
— Добре.
Затвори телефона, преди да успея да кажа колко се радвам.
Глава осма
Когато завих на ъгъла на Феърфакс и Бевърли, видях пред себе си голяма тълпа. Булевардът беше блокиран от автомобили и хора. Изглежда, беше станала катастрофа, така че отбих до тротоара и зачаках, но тълпата стана още по-голяма.
— По дяволите — казах, изскочих от колата и отидох да видя за какво беше всичко.
Малка открита спортна кола беше застанала напряко на движението. Един от предните й калници беше смачкан. Четирима мъже избутваха голям „Пакард“ към тротоара. Той имаше счупен фар, много драскотини по безупречното купе и спукана гума.
Питър Тенет стоеше в центъра на група каращи се мъже. Той говореше с възрастен човек и очевидно беше разтревожен и ядосан.
— Здравей, Питър — казах, проправяйки си път с рамене през тълпата. — Мога ли да помогна с нещо?
Лицето му се разведри, когато ме видя.
— С колата ли си, Клайв? — попита обнадежден.
— Разбира се — отговорих. — Паркирана е хей там. Какво се е случило?
Той махна с ръка към „Пакарда“.
— Тъкмо потеглях, когато нашият приятел тук пресече напряко и ме удари челно.
Възрастният човек промърмори нещо за спирачките си. Изглеждаше пребледнял и уплашен.
Точно тогава се чу воят на полицейската сирена и една радиокола спря наблизо. Едър полицай с червено лице излезе от нея и си проправи път през тълпата.
Той позна Питър и попита:
— Какво има, господин Тенет?
— Удариха ме — каза Питър, — но не искам неприятности. Нямам никакви претенции, ако този господин също няма.
Полицаят изгледа със студен поглед възрастния човек.
— Е, щом господин Тенет няма претенции, аз също нямам. Вие ще предприемете ли нещо?
Възрастният човек отстъпи примирено.
— При мен всичко е наред, господине.
Питър погледна часовника си.
— Ще се погрижите ли за това, сержант? — каза той. — Вече закъснявам за студията.
Полицаят кимна.
— Всичко е наред, господин Тенет. Ще се обадя в гаража на студията от ваше име.
Питър му благодари и след това дойде при мен.
— Можеш ли да ме хвърлиш до студията, или ще се отклониш от пътя?
— С удоволствие — казах, — промъквайки се през тълпата. — Сигурен ли си, че си добре?
Питър се засмя.
— Да, но старчето изглежда зле. Надявам се, че ще се погрижат за него.
Чух едно момиче, което стоеше наблизо, да казва на малко русо дете с велосипед:
— Това е Питър Тенет — режисьорът.
Погледнах към Питър с усмивка, но той не беше чул.
Докато пътувахме към студията, той каза:
— Къде изчезна, Клайв? Не съм те виждал.
— Насам-натам — казах. — Как върви филмът?
Питър вдигна изразително ръце и каза:
— Приключваме го. Първите няколко седмици са винаги най-лошите. Още е твърде рано да се каже какво ще излезе.
Той махна небрежно на Корин Моърленд — филмовата звезда, която се размина с нас в кремав спортен автомобил.
— Възнамерявах да ти звъня, Клайв. Много се радвам, че работиш за Рекс Голд.
Хвърлих бърз поглед към него.
— Той ти е казал?
— Каза, че искал да разработи идеята на Керъл, но не ми съобщи никакви подробности. Какво се крие зад всичко това?
Застанах нащрек и казах:
— Ами сега работя над тази задача. Ще бъде сатира за мъжете. Не мога да ти кажа нищо повече, защото все още е само в главата ми.
— Но има ли действително нещо в това? Рекс Голд обикновено разговаря с мен за своите намерения, но този път е много мистериозен.
— Веднага щом имам нещо готово — казах аз, — ще те запозная.
Намалих пред входа. Пазачът отвори портата и докосна шапката си, приветствайки Питър, докато преминавахме.
— Сигурен ли си, че не те отклонявам от пътя? — попита Питър, докато се промъквахме бавно по засадената с палми алея към офисите на студията.
— Ще те оставя тук, ако не възразяваш — казах и спрях колата. — Имам страшно много работа…
Млъкнах, защото Керъл беше застанала до мен.
— О, здравейте, непозната госпожо — продължих, сваляйки шапка с усмивка.
Беше облечена в тъмнокафява риза и керемиденочервен панталон. На главата си носеше тюрбан с цветовете на огъня. Изглеждаше модерна, спретната и живописна.
— Здравей, Клайв. — Очите й бяха широко отворени и сериозни. — Дошъл си да ме видиш ли?
— Крайно време беше, нали? — Отворих вратата на колата и излязох навън. — Знаеш ли, че ти звъня по два пъти на ден?
Намеси се Питър.
— Оставям ви. Благодаря, Клайв, че ме измъкна от онази бъркотия.
Той махна и изчезна в огромната сграда от стъкло и дърво, в която се помещаваха офисите на студията.
Внезапно Керъл сложи ръката си в моята.
— Извинявай, Клайв — каза поривисто тя. — Бях ти ядосана.
— Зная — отвърнах, мислейки колко хубава изглеждаше. — Заслужавах си го. Нека да отидем някъде и да поговорим. Липсваше ми.
— И ти ми липсваше. — Тя ме хвана под ръка. — Хайде да отидем в моята стая. Можем да поговорим там.
Докато се придвижвахме към сградата, отвътре изтича момчето за поръчки.
— Госпожице Раи — каза то малко задъхано. — Господин Хайъмс иска да отидете веднага при него.
Керъл щракна с пръсти.
— О, Клайв, колко досадно. Но ела с мен. Искам да се запознаеш с господин Имграм.
