заета и няма време за срещи в този момент. Аз не я пренебрегвам и ако би могъл да запомниш това, й звъня по два пъти на ден, всеки ден през последните две седмици.
— В такъв случай всичко, което мога да кажа, господине, е, че тя ви избягва — отвърна той упорито. — Не би трябвало да го позволявате.
— Мисля, че е по-добре да оправиш спалнята ми, Ръсел — казах студено. — В момента имам всичко, от което се нуждая.
— Тази госпожица Марлоу, господине — попита той, — тя е професионалистка, нали?
Изгледах го с изумление.
— И как го разбра?
Лицето му доби почти набожен вид.
— При моята професия, господине — каза малко надуто, — чувствам, че част от моите задължения е да разбирам нещо от светските аспекти на живота. Името, господине, позволявам си да кажа, е малко очевидно.
— Така ли мислиш? — опитах се да сдържа усмивката си. — И какво, ако е такава?
Рошавите му бели вежди се изкатериха по челото.
— Мога само да ви предупредя, господин Клайв. Този вид жени никога не са направили нищо добро на някого. И ако ми позволите да кажа, всякакъв опит за установяване на светска връзка с нея е обречен на провал.
— Престани да дрънкаш като глупак и се качвай горе — му казах, чувствайки, че нещата бяха отишли твърде далече. — Срещам се с госпожица Марлоу, за да събера впечатления за филмов сценарий. Господин Голд ми възложи да го напиша.
— Изненадан съм да го чуя, господине. Винаги съм мислил, че господин Голд е интелигентен човек. Никой, който е с всичкия си, не би се заел да прави филм на такава тема. Ако можете да ме извините, ще отида да оправя стаята ви.
Проследих умислен изпълненото му с достойнство излизане. Реално погледнато, той беше прав и все пак Голд определено беше обещал да направи филма. Отново взех писмата и ги отворих, гледайки с надежда за вест от студията. Нямаше такава и аз разбрах, че може би е малко рано да я очаквам. Отидох до писалището и проверих банковия си баланс. Изненадах се, че е толкова лош. След моментно колебание захвърлих квитанциите за дългове в кошчето за отпадъци. Плащанията ще трябва да почакат. След това се обадих на Мерл Бенсинджър — моята агентка.
— Слушай, Мерл — й казах веднага щом се обади, — какво става с „Проверка в дъжда“? Не съм получил отчисленията за тази седмица.
— Тъкмо ти пишех за това, Клайв — отговори тя. — Мерл говореше с ясен метален глас, който ми се струваше малко силен по телефона. — Артистите имат едноседмична почивка. Мисля, че я заслужават, горкичките. Играха двадесет седмици без прекъсване.
— Значи докато те се забавляват, аз трябва да гладувам? — казах сърдито. — Нещо друго не е ли постъпвало? Нещо от книгите ми?
— Знаеш, че до септември няма да има нищо, Клайв. — Звучеше разтревожено. — „Селик“ не правят балансите си преди септември…
— Зная, зная — подех рязко. — Е, щом не можеш да направиш нищо за мен, Мерл, поне чуй новините. Голд ми предложи договор. Трябваше да ти кажа преди това. Очертах му един сюжет преди няколко седмици и той предложи петдесет хиляди долара за него.
— О, но това е чудесно. — Гласът й прозвуча по-ясно и още по-метално. — Искаш ли да се заема с подробностите?
— Предполагам, че да — казах с известно колебание.
Десет процента означаваха, че ще трябва да се разделя с пет хиляди долара, но Мерл си знаеше работата и ако Голд имаше намерение да опита някаква измама, та щеше да се справи с него.
— Да, най-добре се заеми. Щом получа кореспонденцията, ще ти я изпратя.
— Как върви новата книга?
— Остави новата книга. Точно сега на главата ми е Голд.
— Но, Клайв — гласът й издаваше тревога, — в „Селик“ я очакват до края на месеца.
— Тогава ще трябва да почакат — отвърнах. — Казвам ти, че съм зает.
Получи се малка пауза, след което тя попита:
— Но не си ли я започнал още?
— Не, не съм. По дяволите „Селик“. Сега мисля за петдесетте хиляди на Голд.
— Ще трябва да кажа на господин Селик. Той ще бъде много разочарован. Те вече са обявили излизането й, Клайв.
— Кажи на когото искаш. Хич не ми пука. Кажи и на президента, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, но за Бога, Мерл, не ме занимавай с главоболията на Селик — озъбих се, внезапно нервиран от нея. — Предложението на Голд не е ли по-добро?
— Парите са повече, разбира се — отговори бавно тя, — но мина доста време, откакто си написал книга, и трябва да помислиш за името си.
— Ще имам грижата — уверих я аз. — Не се тревожи за името ми.
Тя си спомни нещо и каза:
— О, Клайв, имам предложение от „Дайджест“. Искат статия на тема „Жените в Холивуд“. Три хиляди долара. Хиляда и петстотин думи. Би ли желал да се заемеш?
Не се случваше често Мерл да ми предложи нещо. Стана ми приятно.
— Разбира се — казах. — За кога я искаш?
— Можеш ли да я напишеш днес? Задържах я известно време и сега е спешно.
Това до голяма степен разваляше предложението. Значи тя се беше опитвала да намери някой друг да я напише и до този момент не беше успяла.
— Ами добре. Остави я за мен. Ще пратя Ръсел да я донесе утре сутринта.
Казах довиждане и затворих.
Точно тогава влезе Ръсел, за да почисти масата.
— Трябва да напиша една статия за „Дайджест“ — обясних му. — Имам ли някакви срещи днес?
Ръсел обичаше да го питам за уговорките си.
— Обещахте да се видите с госпожица Селби в три часа, господине — каза той. — А довечера сте на вечеря с господин и госпожа Уилбър.
— Е, с госпожица Селби не е толкова важно. И без това е една проклета малка досадница. Кажи й, че ми се е наложило да напусна града. Ако следобедът ми е свободен, би трябвало да се справя. Ще вечерям със семейство Уилбър.
Оставих го да се тутка из дневната и се качих горе да се облека. Докато свърших, стана дванадесет без двадесет. Беше време да позвъня на Ева.
Дълго слушах сигнала, преди тя да отговори. Звучеше сънливо.
— Здравей — казах аз. — От леглото ли те вдигнах?
— Да, Клайв — каза тя. — Бях заспала дълбоко.
— Е, съжалявам, но виж колко е часът. Не се ли срамуваш от себе си?
— Никога не ставам преди дванадесет. Досега би трябвало да си разбрал.
Е, все пак поне навързваше по някое изречение, за разлика от друг път.
Поех дълбоко въздух и казах:
— Ева, ти не би ли желала да прекараш един уикенд с мен?
След продължителна пауза тя каза с равен, безразличен глас:
— Щом искаш.
— Можем да отидем на театър. Какво ще кажеш за този уикенд?
— Добре.
Ако можеше да прозвучи само малко по-ентусиазирано, помислих с яд, и казах, като се мъчех да прикрия разочарованието в гласа си:
— Отлично, къде би желала да вечеряме?
— Оставям на тебе да решиш.
