— От колко време сте женени?
— О, от много отдавна. — Тя обърна главата си така, че да може да ме гледа. — И престани да задаваш въпроси.
— Добре — казах и смених темата, — знаеш ли какво ще бъде върхът?
— Какво?
— Голямо уиски със сода. Не мислиш ли, че това ще бъде върхът, или ти не пиеш?
— Не съм въздържателка, но не пия много.
— Колко пиеш?
Тя се изкикоти.
— Не ми понася. Три скоча и съм гипсирана.
— Не ти вярвам.
— Не е задължително. Просто ти казвам.
Тя изхвърли фаса от цигарата през прозореца.
— Добре тогава, нека се гипсираме — казах, насочих колата към Вайн Стрийт и спрях пред малкия бар, откъдето се виждаше „Браун Дерби“.
Тя колебливо надникна през стъклото и попита:
— Смяташ ли, че всичко е наред? Не съм идвала тук преди.
— Всичко е точно — отговорих, слязох от колата и минах от другата страна, за да й отворя. — Винаги идвам тук, когато ми се прииска да си направя „Гарбо“.
Докато слизаше от колата, отново се възхитих на краката й.
— Отпусни се. В края на краищата не сме направили нищо лошо… все още.
Тя ме последва в бара, който беше полупразен.
Негърът-барман ми се усмихна.
— Ти седни някъде, а аз ще донеса питиетата — казах. — Скоч?
Тя кимна и се отправи към една маса в далечния ъгъл. Видях как няколко мъже я проследиха с алчни очи. Те я наблюдаваха през целия й път към масата, а един дори се обърна на стола си, за да я види как ще седне.
— Две двойни уискита — поръчах на бармана.
Той ги плъзна по плота.
— И джинджър отделно.
Докато той отиде до хладилника, аз се наведох напред, така че застанах с гръб към Ева, и изпразних едно от уискитата в другата чаша. Щом се гипсира от три уискита, помислих нека да видим какво могат да направят четири.
Негърът ми донесе джинджъра и аз го разделих между двете чаши.
— Заповядай — казах, присъединявайки се към Ева на масата. — За чудесния уикенд.
Отпих малко от джинджъра. Без уиски беше отвратително.
Тя погледна чашата си.
— Какво е това?
— Уиски с много джинджър. Какво мислиш, че е?
— Уискито ми се струва страшно много.
— Тук оставят джинджъра на слънце. Придава му нещо като слънчев тен.
Тя изпи половината питие, направи физиономия и остави чашата на масата.
— Тук има повече от едно уиски.
— Какво да правя, като на бармана му треперят ръцете. Хайде, още по едно, и тръгваме.
— Опитваш се да ме гипсираш — нападна ме тя.
Изсмях се:
— Глупости. Защо ми е?
Тя сви рамене, довърши уискито и не възрази, когато отново отидох на бара. Повторих същото изпълнение. За известно време исках да остана трезвен.
Наблюдавах я, когато излязохме на улицата. Доколкото можех да видя, уискито не й беше подействало. „Три уискита и съм гипсирана.“ Може би трябваше да й бях взел три. Сега носеше осем уискита и беше абсолютно трезва.
— Как се чувстваш? — попитах, когато стигнахме до „Манхатън грил“.
— Добре. — Тя се измъкна от колата. — Защо?
— Просто питам, защото ми е приятно да си общувам с тебе — отвърнах и я последвах в заведението.
В коктейлбара, имаше много хора и Ева изостана зад мен. Очите й заоглеждаха лицата и двете линии над носа й се превърнаха в дълбоки бразди.
Хванах я за лакътя и я преведох внимателно през навалицата.
— Всичко е наред — казах. — Не се нервирай.
— Не знам дали е така — отвърна приглушено тя. — Тук е твърде многолюдно за мен.
Проправихме си път към ресторанта и когато се настани на мекия стол до стената, тя вече изглеждаше по-спокойна.
— Винаги съм така — каза тя, докато очите й продължаваха да изучават обстановката. — Съжалявам, но наистина трябва да бъда внимателна.
— Не винаги — припомних й аз. — Ти излизаш само с мен. Другите ти клиенти не те извеждат.
— Понякога ме извеждат — отвърна тя, без да се замисли. — Не очакваш от мен да си стоя вкъщи всяка вечер, нали?
Лъжа номер две. Първо каза, че след три уискита е аут, а от осем й нямаше нищо. След това каза, че никога не излиза с други клиенти, а сега — точно обратното. Започнах да се чудя кое ли от това, което ми сервира, е истина.
Поръчахме вечеря.
Тъй като беше с осем питиета пред мен, помислих си, че не е зле да започна да наваксвам. След две добри дози изведнъж реших да й кажа кой съм. Трябваше да научи рано или късно и ми се стори, че няма смисъл да отлагам повече.
— Нека да се представим — започнах аз. — Добре знаеш името ми.
В очите й веднага се появи интерес.
— Така ли? Не ми казвай, че си известен.
— Изглеждам ли ти известен?
— Разкажи ми кой си.
Това вече не беше тази Ева, която познавах. Изглеждаше съвсем човешки, много любопитна и малко развълнувана.
— Името ми — наблюдавах я внимателно — е Клайв Търстън.
Тя не беше Харви Бароу. Веднага забелязах, че това означава нещо за нея. За секунда в погледа й блесна недоверие, след това тя се обърна към мен.
— Значи затова искаше да знаеш какво мисля за „Ангелите в траур“ — възкликна. — Разбира се. А аз казах, че не я харесвам.
— Няма нищо. Исках истината и я получих.
— Гледах пиесата ти „Проверка в дъжда“… Джек ме заведе. Случих се зад една колона и можах да видя само половината.
— Джек? — Реагирах незабавно.
— Мъжът ми.
— Той хареса ли я?
— Да… — тя ме погледна с известно колебание. — Може би ще е по-добре да се представя… Аз съм госпожа Полин Хърст.
— Не си Ева?
— За теб съм Ева, ако обичаш.
— Да… въпреки че Полин ми харесва. Отива ти, но същото може да се каже и за Ева.
След вечерята отидохме на театър. Пиесата я забавляваше, както се бях надявал. През антрактите
