секунди, когато стрелките на часовника на арматурното табло застанаха на шест и тридесет. Тогава Ева излезе от къщата.
Когато я видях, излетях от колата за части от секундата и отворих бялата порта.
Тя беше облечена с тъмносини манто и пола, бяла копринена риза, без шапка, а под мишницата си носеше голяма ръчна чанта с инициалите й от платина върху капака. Всичко това не че беше необичайно, но ако бяхте видели кройката на този костюм, вие щяхте да зяпнете като мен. Неговата строгост и начинът, по който стоеше на стегнатата й фигура, го правеше най-елегантния костюм, който бях виждал върху жена от дълго време.
След това забелязах краката й. В Холивуд хубавите крака са нещо обичайно. Грозните крака се срещат толкова рядко, колкото и естествено платинените блондинки. Но краката на Ева бяха изключителни. Те бяха не само хубави, стройни и обути в красиви чорапи, но притежаваха своя особена индивидуалност.
Разбрах с приятно смущение и удоволствие, че си имам работа с елегантна, изискана и добре поддържана жена. И изобщо не изглеждаше обикновена. Гримът й беше внимателно поставен… не твърде много… и очите й блестяха.
— Здравей — казах, поемайки ръката й. — Винаги ли си толкова точна?
Тя попита, издърпвайки ръката си:
— Добре ли изглеждам?
Отворих вратата на колата, но тя не понечи да влезе. Стоеше намръщена срещу мен, като хапеше нервно с равните си зъби долната устна.
— Изглеждаш страхотно — казах с усмивка. — Като извадена от кутия. А този костюм е убиец.
— Не лъжи — каза тя остро, въпреки че лицето й се разведри. — Знам, че само така приказваш.
— Без майтап. Какво чакаш… качвай се. Ако знаех, че ще изглеждаш толкова добре, щях да бъда тук още вчера.
Тя влезе в колата. Полата й беше толкова тясна, че се вдигна нагоре, докато се наместваше върху пружиниращата седалка. Не бързах, докато затварях вратата.
— Казвал ли ти е някой, че имаш две много хубави очи — погледнах я засмян.
Тя бързо оправи полата си и се изсмя:
— Дръж се прилично, Клайв.
— Така, както изглеждаш, няма да е лесна работа — уверих я аз и се наместих зад кормилото.
— Сигурен ли си, че изглеждам добре?
Тя отвори чантата си и надникна в малко огледалце в емайлирана рамка.
— Абсолютно — казах и предложих цигара. — Би могла да отидеш навсякъде с когото и да било.
Тя ме погледна със злобна насмешка и попита:
— На бас, ти си мислел, че ще изглеждам като проститутка, нали?
Можех да забележа задоволството й от това, че ме е изненадала.
Аз се засмях.
— Признавам, да — и запалих цигарата й.
— Знаеш ли какво? — Тя изпусна дима през ноздрите си. — Нервна съм като котка.
Аз също бях нервен. Може би не точно нервен колкото гипсиран. Това беше ново преживяване за мен, изпитвах голяма възбуда.
— Не ти вярвам. Защо ще си нервна с мене?
— Ами нервна съм. Къде отиваме?
— Първо в „Манхатън грил“, а след това да гледаме „Сестра ми Ейлин“. Какво ще кажеш?
— Хм. — Изтръска пепелта от цигарата си. — Надявам се, че си ангажирал маса до стената.
— Защо? — попитах озадачен. — Защо искаш маса до стената?
— Обичам да гледам хората, когато влизат — каза тя, без да ме гледа. — Трябва да внимавам Клайв. Мъжът ми има приятели навсякъде.
Сега пък аз откривах някои неща.
— Значи това е причината да не можем да отидем в „Браун Дерби“ и останалите по-известни места? Мъжът ти би ли възразил срещу мен?
Тя кимна.
— Всичко ще е наред, когато му кажа за тебе, но не искам друг да го направи.
— Тоест той не би имал нищо напротив да излизаш с мен, ако му кажеш за нас?
Тя кимна отново.
— Защо? Аз бих имал и още как, ако ти бях мъж.
Устните й се свиха.
— Той ми вярва.
Помислих си, че това надхвърля всичките ми представи. Ако бях твоят съпруг, не бих ти имал доверие, когато си на повече от един хвърлей разстояние.
— Разбирам — казах аз. — А как ще ме представиш пред съпруга си? Ти даже не знаеш кой съм.
Тя ме изгледа косо:
— Почти сигурна бях, че ще го кажеш.
Прехвърлих няколко бързи мисли и попитах с престорена наивност:
— Всички други мъже-приятели, които имаш, разказват ли ти предварително кои са?
— Аз не излизам с други мъже — каза тя. — Както виждаш, наистина трябва да внимавам.
— Предполагам, че трябва, в тази твоя игра с нищо неподозиращия съпруг — отговорих аз. — Но къде е той? С какво се занимава, за Бога?
Тя се поколеба за момент.
— Той е инженер. Виждам го веднъж на няколко месеца. Сега е в Бразилия.
Не знаех дали това ми харесва.
— Какво ще стане, ако му скимне да вземе самолета и да долети тази вечер — попитах на шега, а вътрешно си помислих, че бих изпаднал в неловко положение, ако наистина го направи.
Тя енергично поклати глава.
— Няма. Не се тревожи. Той винаги ме предупреждава, когато се връща.
Все още не бях напълно успокоен.
— Може би ще реши да те изненада някой ден. Не е ли рисковано?
— Защо? Ти не мислиш, че това е моят дом, нали? Това е само работният ми адрес. Тази вечер бях намислила да те заведа в истинското си жилище, но после реших, че е по-добре да не го правя.
— Значи имаш две жилища? Къде е другото?
— Лос Анжелис.
Начинът, по който ми отговори, подсказваше, че няма да изкопча нищо повече от нея.
— Значи той не знае нищо за Лоръл Кениън?
— Разбира се, че не.
— И ти трябва да бъдеш внимателна?
Тя помръдна рамене.
— Предполагам, че ще разбере. Винаги съм казвала, че пороците ми ще ме провалят. Така и ще стане. Тогава ще трябва да тичам при тебе за закрила.
— Преди да се обрека, искам да знам колко е едър съпругът ти — отвърнах, като знаех, че се будалка.
— Много е едър. — Тя се смъкна на седалката, главата й се опря на меката облегалка. — И здрав, и силен.
— Сега вече започваш да ме плашиш — ухилих се аз. — Остава да кажеш, че те бие.
Тя се усмихна по особен тайнствен начин.
— Понякога.
Стрелнах я с бърз стреснат поглед.
— Ти си последната жена, за която бих си помислил, че може да се примири с такова нещо.
— Заради него бих се примирила с всичко, с изключение на друга жена.
По гласа й разбрах, че действително мисли така, и изпитах неприятно убождане от завист. Не бях предвидил съпруг за съперник.
