дай каквото искам, а аз ще ти дам Карлос и може би ще даря пет стотачки на клуба ти по ръчно плетиво.
Хоскис каза:
— О’кей, ще го направя, но ще ми трябва време.
— Разбира се, че ще ти трябва. Искам да започнеш от актовете за раждане и да стигнеш до наши дни. Искам всичко, не само отделни подробности.
— Слушай, за тази работа с бомбата — започна разгорещено Хоскис, но Фенър затвори.
Излезе от телефонната кабина, изтри длани с кърпата си и тръгна към „Дювъл стрийт“. Докато ходеше, умът му работеше. Значи Тейлър беше собственик на лимузината. Това му навя някои мисли. В цялата работа имаше нещо гнило. Глори Лидлър държеше в ръката си пет аса. Имаше ли тя някаква връзка с Карлос? Беше я хванал в една лъжа, защо да няма и друга? Сестра й беше казала: „Какво общо може да има тя с дванадесет китайци?“ Тя не би могла да го каже, ако Глори не й е казала за тези китайци. Ако писмото не беше написала Глори, а той не смяташе че е, тогава, кой? Очевидно, някой му го беше подхвърлил, за да го насочи към цялата тази работа. Следователно този, който го беше писал, искаше всичко да бъде разкрито. Почеркът беше женски. Само още една жена беше замесена в момента и това беше Кърли. Тя ли го беше писала? Или — мисълта така го стресна, че спря на средата на улицата — Мериан го беше написала сама?
Един дебел мъж се блъсна в него, заобиколи го и се извърна, за да му направи кисела физиономия. Фенър тръгна към Найтингейл.
Отвори вратата и звънецът издрънча. Иззад завесата неочаквано се появи Карлос. Сладникавата миризма на марихуана не беше изчезнала от дрехите му, а на фона на бялото му лице, очите му приличаха на парченца стъкло.
Фенър се стресна.
— Ковчег ли си избираш? — попита той с приятен глас.
— Търсиш ли нещо? — попита Карлос.
Фенър обиколи помещението.
— А, не. Дойдох да се видя с Найтингейл — отвърна той небрежно. — Добър човек, ако го опознаеш. Не те виждам често тук. Искаш да развълнуваш Кърли ли?
Карлос се облегна на плота. Атмосферата беше много нажежена.
— Милър каза, че на лодката си го ударил — каза Карлос. — Не обичам свадите сред моите хора.
Фенър повдигна вежди.
— Така ли? Много лошо. Защото всеки път, когато се опитва да оправи някоя пред мен, ще го удрям. Освен ако мадамата не го харесва.
Карлос премигна.
— Райгър също не е във възторг от работата ти — каза той.
Фенър поклати глава.
— И това е много лошо. Но пък не съм никак изненадан. Аз и Райгър нещо не се разбираме.
— Така или иначе, смятам известно време да не работиш за мен — Карлос разглеждаше ноктите си.
Фенър се приближи до него.
— Хубаво — каза той. — И на мен така по ми харесва.
Карлос изкриви уста. Смяташе, че се усмихва.
— Може би ще пожелаеш да си избереш сандък? Хубаво е да знаеш, че след смъртта ти желанията ти ще бъдат изпълнени.
Фенър беше съвсем близо до него.
— Искаш да кажеш, че нещо може да се случи? Злополука или нещо такова?
Карлос вдигна рамене.
— Сега знаеш много, нали? Не че можеш с нещо да помогнеш на ченгетата. Смених офиса си и ти не си разбрал, откъде сте взели и къде сте оставили китайците, но все пак знаеш нещо.
— На твое място не бих опитвал. Не. Мисля, че е пълна глупост да се опиташ да направиш нещо такова — каза Фенър.
Карлос намести вратовръзката си.
— Не ме интересува какво мислиш — каза той и се обърна.
Фенър протегна ръка и го извъртя рязко към себе си.
— Просто искам да ти покажа къде ти е мястото, дървена главо! — и цапардоса Карлос в горната част на скулата.
Не го удари много силно, но той падна.
Лежеше по гръб, подпрян на лакти. На меката му бяла кожа се появи синина. Започна да съска през зъби. На Фенър му заприлича на нещо пълзящо.
— Сега знаеш — каза му той. — Никого не оставям да дрънка големи приказки за смъртта ми. Това ме изнервя. Ако искаш да направиш нещо, можеш да опиташ, но ти обещавам, че ако не успееш, тръгвам по петите ти. Шайката ти биячи няма да е достатъчна, за да ме спре. Няма да се занимавам с тях, ще гоня теб. И като те хвана, ще те завържа за някое дърво и ще ти счупя гръбнака.
Карлос се изправи бавно на крака. Когато приближи ръката до лицето си, тя трепереше като крило на нощна пеперуда.
— Разкарай се — каза Фенър. — Пийни нещо. Ще се оправиш.
Без да каже дума, Карлос излезе и затвори вратата след себе си.
Найтингейл каза:
— Направи нещо ужасно!
Фенър не знаеше кога е влязъл. Светлината, отразена в очилата, пречеше да види очите му, но по лицето му имаше капчици пот.
— Защо не изправи тази отрепка на крака, щом като означава толкова много за теб?
Найтингейл показа острите си бели зъби.
— Той нищо не означава за мен — каза той и гласът му се извиси до скимтене. — Независимо от всичко, глупостта, която направи…
— Зарежи тая — прекъсна го Фенър. — Крайно време беше някой да шамароса този песоглавец. Мисли си, че е най-главният и в твоята бърлога.
— Той е.
— Докъде си затънал с него?
Найтингейл направи изразителен жест. Посочи с ръка наоколо и вдигна рамене:
— Всичко това е негово.
Фенър изсумтя.
— И се буташ при него, защото нямаш нищо друго?
Найтингейл кимна.
— Разбира се. Трябва да живея някак.
— А Кърли? Тя къде е в цялата тази работа?
Късогледите очи мигнаха зад очилата.
— Нея я остави на мира.
Фенър каза:
— Размекнала се е по Карлос.
Найтингейл направи две бързи крачки напред. Извъртя левачката си и улучи Фенър право в брадата. Трябваше да бъде кроше, но Найтингейл нямаше стоманен юмрук. Фенър дори не трепна. Каза му:
— Не си ми в категорията. Остави тази работа.
Найтингейл вдигна ръка, за да го удари пак, но смени посоката и бръкна в джоба си. Фенър заби юмрука си в ребрата му. Найтингейл се свлече на колене с въздишка, претърколи се на една страна и извади пистолета си. Фенър направи крачка и настъпи китката му. Пистолетът изтрополи на паркета, отскочи и падна на килима. Фенър коленичи и го разтърси за яката на сакото му.
— Казах, зарежи това — разтърси го пак. — Ако не ми вярваш, вярвай на когото си искаш, но нямам никакво намерение да се бия с теб заради жена.
