Найтингейл се озъби, понечи да каже нещо, спря, погледна някъде зад Фенър и видя, че там стои човек. Фенър видя миниатюрното му отражение в очилата на Найтингейл. Видя как ръката се издига и се опита да се обърне. Нещо експлодира в главата му и той падна напред. Копчетата на сакото на Найтингейл одраскаха носа му.
ЧЕТИРИ
Фенър забеляза най-напред голата електрическа крушка, защитена с телена мрежа, която светеше на тавана. След това разбра, че стаята няма прозорци. После отново затвори очи и заплува с непреставащото пулсиране в черепа си. Лампата дразнеше очите му през клепачите и той се опита да се обърне. Когато разбра, че не може да помръдне, надигна глава и се огледа. Движението предизвика някаква експлозия и се наложи отново да легне неподвижно. След малко пулсирането престана и опита пак.
Разбра, че лежи върху стар дюшек и че ръцете му са завързани за железата на някакво ръждясало легло. В стаята нямаше нищо освен това легло. Дъските на пода бяха посипани с фасове и пепел от цигари. Имаше дебел слой прах. Няколко страници от вестник също се търкаляха там, а в камината имаше купчина черна пепел, като че ли някой наскоро беше горил хартия. Беше противна стая — миришеше на гнило, на влага и на изсъхнала пот.
Фенър си почиваше. Не направи усилие да освободи ръцете си. Лежеше неподвижно, леко примижал, за да избегне светлината на крушката, и дишаше спокойно. Вслушваше се напрегнато във всеки шум. С усилие успя да долови звуци, които в началото не означаваха нищо за него, а после постепенно разграничи като стъпки, гласове и разбиване на далечни вълни.
Най-накрая заспа, защото знаеше, че в момента само това му остава. Не беше в състояние да се опитва да се измъкне. Беше изгубил представа за времето, така че когато се събуди, знаеше само, че е спал хубаво, защото отново се чувстваше добре. Болката в главата беше притъпена и мозъкът му вече не се въртеше в черепа. Събуди се, защото някой идваше по коридорчето към вратата на стаята. Чуваше тежките стъпки по голите дъски. В ключалката се превъртя ключ и вратата се отвори с ритник. Той затвори очи. Реши, че е твърде рано да проявява интерес към посетителите си.
Някой се приближи до него и светлината от лампата изчезна, когато този някой я засенчи. Последва дълга тишина, после се чу изсумтяване и светлината отново започна да дразни очите му. Стъпките се отправиха към вратата. Фенър отвори очи и погледна. Малкият превит гръб и късите крака не му говореха нищо, но гъстата мазна черна коса му подсказа, че е кубинец. Той излезе и отново заключи.
Фенър пое дълбоко въздух и започна да освобождава ръцете си. Въжетата бяха стегнати здраво, но не невъзможно здраво. Напрегна се и започна да тегли, като хапеше долната си устна. От усилието пред очите му притъмня и се наложи да спре за малко. Отпусна се задъхан. Въздух влизаше единствено през отвора над вратата. Стаята беше много гореща и задушна. Усещаше как ризата му залепва за гърба от пот. Внимателно завъртя китките си. „Успях да ги помръдна — каза си той, — това все пак е нещо. Ако можех само да спра този проклет главобол, сигурно щях да се измъкна. Сега още веднъж.“
Отново дръпна и завъртя. Дясната му ръка, станала хлъзгава от потта, постепенно се измъкна от въжето, но с лявата не успя да направи нищо. Беше стегната здраво.
Бавно се изправи до седнало положение и опипа внимателно тила си. Болеше го, но нямаше цицина или рана. Усмихна се безрадостно. След това се извъртя и опипа възела, който държеше лявата му ръка. Беше от долната страна и не можеше да го види. След като всичките му усилия да го развърже пропаднаха, Фенър легна отново, като тихо ругаеше.
„Остава един въпрос — каза си той. — Кой ме удари? Карлос? Може би е излязъл, гледал е през стъклото какво става и тихо се е върнал, когато Найтингейл реши да заиграе грубо. Или може би някой друг? Къде се намираше? И, по-важно, какво щеше да му се случи?“
Седна и спусна краката си на пода. След това внимателно се изправи, доколкото лявата ръка му позволяваше. Когато се надигна, главата го болеше, но започна да му минава, щом тръгна към вратата, влачейки леглото след себе си. Увери се, че е заключена, след това избута леглото отново до стената и седна.
„Трябва някак да си освободя ръката“ — каза си той. Легна и започна яростно да тегли. Влажните му пръсти се плъзгаха по възела без никакъв резултат.
Стъпките навън го накараха да спре. Бързо легна и промуши дясната си ръка през въжето. Едва успя да го направи и ключът изщрака. Влезе Карлос. Райгър и Милър застанаха до вратата. Карлос се приближи до леглото. Фенър отвори очи и погледите им се срещнаха.
— Този боклук се е събудил.
Райгър и Милър се приближиха. Застанаха около леглото. Фенър ги огледа бавно.
— Какъв ви е проблемът? — попита той небрежно.
Карлос леко трепереше. Беше упоен до козирката. Фенър видя зениците му, стеснени като карфици.
— Ще си поприказваме малко — каза Карлос.
Той вдигна юмрук и удари Фенър с малките си кокалчета точно под носа. Фенър дръпна главата си, когато видя, че юмрукът се приближава, но това отне само малка част от силата на удара. Усети зъбите си да скърцат.
— Дължа ти това, нали? — каза Карлос.
Фенър не отговори. Омразата му към Карлос личеше в погледа му, но знаеше, че няма големи шансове срещу тримата със завързана лява ръка.
— Значи си частно ченге? — попита Карлос. Извади от джоба си документите на Фенър и ги хвърли върху леглото. — Този път наистина се провали.
Последва тишина. Карлос седна на леглото. Фенър знаеше, че сега би могъл да се справи с него. Ако другите двама се чупят, би могъл да го хване за врата и да си уреди сметките с него. Може би те щяха да се чупят. Трябваше само да изчака.
Карлос се приведе и го удари през лицето. После още веднъж, много силно. Фенър мигна, но не каза нищо. Карлос се отдръпна назад. От треперенето му леглото подрънкваше. Имаше безумен вид.
— Защо дойде тук? Какво се мъчиш да откриеш?
Фенър му отговори през зъби:
— Казах ти да не се захващаш с мен. Сега Бог ми е свидетел, че ще те погна. И няма да се откажа, докато не счупя гадното ти тънко вратле.
Милър избухна в силен писклив смях.
— Той е луд. Той е напълно откачил.
Карлос трябваше да скрие ръцете си в джобовете, защото трепереха много силно.
— Слушай, няма да ти се размине. Искам да знам какво правиш тук. Кажи ми бързо, иначе започваме.
Фенър изсумтя подигравателно. Полека заизмъква ръката си от въжето. Много бавно, така че да не забележат. Каза:
— Послушай ме и ме пусни да си вървя.
Карлос отстъпи назад и махна на биячите си.
— Хайде.
Райгър застана до леглото в момента, в който Фенър освободи ръката си. Кракът му светкавично описа дъга и го улучи точно под капачката на коляното. Онзи се присви, хванал крака си с две ръце. Очите му се разшириха и започна да псува. Фенър седна. Милър също се втурна към леглото, хвана го с две ръце за косата и започна да дърпа, но получи удар ниско долу. Доста сила вложи в този удар.
Милър се свлече на пода, хванал големия си корем с две ръце. Лицето му заблестя от пот, докато се превиваше и се мъчеше да си поеме въздух.
Карлос се отдръпна бързо. Беше уплашен. Фенър стана на крака и тръгна към него. Райгър хвана крака на леглото и задърпа. Фенър се мъчеше да достигне Карлос, който в страха си се беше отдалечил от вратата. Леглото ту се придвижваше напред, ту се връщаше обратно.
— Станете и го усмирете, дявол да ви вземе! — каза Карлос с писклив глас. — Престанете да се търкаляте по пода! — Извади пистолет и го насочи към Фенър. — Стой, където си! Ако мръднеш, ще ти
