пръсна черепа.
Фенър направи още една крачка напред заедно с леглото и Райгър.
— Давай — каза той. — Само това може да те отърве.
Милър се изправи на крака и се втурна. Дебелото му тяло събори Фенър върху леглото. Когато падна, дясната му ръка остана затисната отдолу и за миг Милър имаше възможност да го удря както си иска. Цапардоса го два пъти и Фенър не се почувства никак добре, но после измъкна единия си крак и успя да го изрита. Милър отново се изправи, а в това време Райгър се приближи отзад и го хвана за гърлото. Тогава Милър му нанесе няколко удара в корема. Беше дебел и отпуснат, но ударите му се усещаха. Фенър знаеше, че няма защо да се безпокои от него. Райгър беше опасният. Беше стиснал гърлото му като със стоманен обръч и Фенър почувства как започва да му се вие свят. Стъпи здраво на пода, стегна мускулите си и се изпъна. Той, леглото и Райгър паднаха назад с трясък. Райгър го пусна и се опита да се измъкне.
Фенър беше в лошо положение. Беше коленичил, лявата му ръка беше извита зад гърба му и леглото беше върху него. Единственият начин да се измъкне от това положение беше отново да вдигне леглото и да го извърти. Когато се изправи, Райгър го ритна. Улучи го зад коляното и той падна напред. Мускулите на завързаната му ръка сякаш пламнаха и, обезумял от болка, той стовари с всичка сила леглото върху Райгър. Желязото на таблата попадна точно под брадата му и Фенър натисна с цялото си тегло. Очите на Райгър тръгнаха да излизат от орбитите и той обезумял заразмахва ръце. Фенър продължи да натиска.
Милър дойде до него и започна да го удря по главата, но Фенър не спря. Райгър му беше в ръцете и знаеше, че ако се справи с него, с другите двама ще има повече шанс. Лицето на Райгър ставаше пурпурночерно и ръцете му се мятаха немощно. Карлос изтича и отметна леглото встрани. Райгър се обърна и се подпря на ръце и колене. Издаваше гърлен звук като куче, което повръща. Милър беше цепнал челото на Фенър точно над очите и струйката кръв му пречеше да вижда. Опипа със свободната си ръка. Заби пръсти в корема на Милър, стисна и завъртя. Чу се скимтене, Милър се опита да се измъкне, но Фенър не пускаше. Все още стиснал шепата месо, той надигна пак леглото и го стовари върху двамата.
Карлос ги гледаше през пружината, но не можеше да им помогне. Опита се да дръпне леглото, но Фенър го държеше здраво с лявата си ръка. Не пусна корема на Милър и той започна да рита и да пищи. Опита се пак да го удари по главата, но Фенър се изви и продължи да стиска.
Карлос изтича навън и Фенър го чу да крещи на испански. Милър внезапно се надигна и се отскубна. Беше станал зеленикавобял и немощно размахваше ръце. Лежеше и гледаше Фенър с уплашен поглед.
Фенър се опита да се усмихне, но не успя да се справи. Силно ритна Милър и бавно извъртя леглото. Ръката му зае по-естествено положение. След това трескаво извади железния прът на рамката от гнездата му и се изправи. Дори и така, с ръка завързана за пръта, той не беше в изгодно положение, но беше по- добре от преди. Тръгна към вратата. Когато мина покрай Райгър, който беше коленичил с гръб към стената и държеше гърлото си, Фенър го удари с пръта. Той падна и се хвана за главата.
Фенър направи още няколко крачки и излезе от стаята. Имаше чувството, че стъпва в лепило. Когато стигна в коридора, стъпките му станаха по-бавни и той внезапно се строполи на колене и лакти. Виеше му се свят и гърдите го боляха. Както беше на четири крака, много му се искаше да легне, но знаеше, че трябва да продължава. Подпря се с ръка на стената и се изправи отново. По мръсния жълт тапет се размаза кърваво петно. По дяволите, няма да успея, помисли си той, и отново падна.
Отдолу се чуха викове и той се опита отново да влезе в стаята. Чу как по стълбата бързо се качват хора. „По дяволите това желязо“ — каза си той и още веднъж се опита да освободи ръката си. Сякаш беше залепена. Той се изправи, когато двама възбудени дребни кубинци се втурнаха към него. Тримата паднаха един върху друг на пода. Единият го хвана за гърлото, а другият вдигна краката му нагоре. Малките помияри наистина бяха яки.
Чу крясъка на Карлос:
— Не много силно! — После нещо се стовари върху главата му и той падна напред.
Някъде в тъмнината ръката му попадна на нечие лице, той удари слабовато, после пред очите му избухна бяла светлина и отново настъпи задушаващ мрак, който погълна всичко.
„Сигурно здрав бой съм изял — помисли си Фенър. — Смятат, че не мога да им създам повече неприятности.“
Помисли си го, защото този път не си бяха направили труда да го завържат. Бяха изнесли леглото и го бяха оставили на пода в голата стая. Даде си малко време, но когато след това се опита да се раздвижи, разбра, че не може.
„Какво по дяволите става с мен?“ — помисли си той. Знаеше, че не е завързан, защото не чувстваше никакви въжета, но не можеше да помръдне. След това разбра, че лампата все още свети, но очите му бяха толкова подути, че виждаше само едно размазано светло петно. Опита се да надигне глава, но го прониза нетърпима болка. След това заспа.
Събуди се, защото някой го риташе в ребрата. Не силно, най-обикновени тежки удари, но тялото му се сгърчи от болка.
— Събуди се, боклук! — каза Райгър и продължи да го рита. — Сега си по-кротък, нали?
Фенър събра всичките си останали сили, претърколи се по посока на гласа и протегна ръце. Напипа краката на Райгър, обгърна ги и дръпна. Райгър изръмжа приглушено, опита се да се измъкне и падна назад. Падна с трясък, който разтърси стаята. Фенър запълзя към него заплашително, но Райгър го изрита и се изправи. Лицето му беше изкривено от яд. Наведе се над Фенър, отблъсна вдигнатите му ръце и го хвана за предната част на ризата. Вдигна го от пода и го стовари долу с всичка сила. Влезе Карлос и се огледа.
— Забавляваш ли се? — попита той. Гласът му беше леко дрезгав.
Райгър се обърна.
— Слушай, Пио — каза той през зъби. — Този тип е упорит. Искам само да го поразмекна.
Карлос се приближи и погледна Фенър. Побутна го с крак. След това погледна Райгър.
— Не искам да пукне. Трябва да разбера някои неща от него. Искам да знам защо е дошъл чак от Ню Йорк и защо се захвана с нас. Нещо намирисва в цялата тази работа и това никак не ми харесва.
— Разбира се — отговори Райгър. — Да го накараме ли да говори?
Карлос погледна надолу.
— Още не е в състояние да го понесе. Ще опитаме след известно време.
Те излязоха.
Фенър се свести след малко. Сякаш в черепа му биеше камбана. Когато отвори очи, стените на стаята тръгнаха към него. Ужасен, той отново ги затвори и започна да се уповава на разума си.
Остана така известно време, после отново погледна. Този път стените се движеха по-бавно и той вече не се страхуваше. Пропълзя на четири крака до вратата и опита дръжката. Беше заключено. Сега само една мисъл се въртеше в главата му. Нямаше да им каже нищо. Бяха блъскали толкова много, че бяха размътили мозъка му и повече не усещаше болката, която разкъсваше тялото му.
„Трябва да се измъкна — помисли си той. — Ще продължават, докато ме убият.“ След това си спомни, какво направиха с китаеца и почувства студ. „Не бих могъл да го понеса“ — каза си. В очите му светна хитро пламъче и той сложи ръка върху токата на колана си. Разкопча го и го измъкна от гайките на панталоните си. След това с олюляване се изправи. Трябваше с една ръка да се подпре на стената, за да не падне.
Много съсредоточено, той прокара края на колана през токата. След това мушна главата си в примката и я затегна около врата си.
„Трябва да намеря кука, или пирон, каквото и да е“ — помисли си той. Обиколи стаята, за да огледа голите стени. Отново стигна до вратата.
„Какво да направя сега?“
Стоеше прав, с увиснала глава, а коланът се люлееше на врата му. Още веднъж обиколи стаята, за да огледа по-внимателно, но по стените нямаше нищо. Нямаше прозорец, нямаше куки, само електрическата крушка високо горе, където не можеше да я достигне.
Помисли си, дали не би могъл да се удуши ако направи примка в другия край на колана и мушне крака си в нея. Реши, че не би могъл. Седна отново на пода и се помъчи да мисли. Камбаната продължаваше да бие в черепа му и той хвана главата си с ръце, като се поклащаше в нейния ритъм.
След това видя как би могъл да го направи. „Вече не съм толкова умен, колкото бях“ — каза си. Пропълзя на четири крака до вратата и завърза колана за дръжката на вратата. Би могъл да се обеси, ако се отпусне с лице надолу. Щеше да му отнеме време, но реши, че ако опитва упорито, ще успее.
