— Еди, моля те, послушай ме — замоли тя, поставяйки ръката си върху тази на Блек. — Морган не е човек за препоръчване. Чух да се говори за него. Целия си живот е прекарал в мръсни истории. Всичко е правил и както вървят нещата кой знае докъде ще стигне. Моля те, Еди, не се намесвай! Ще имаш само неприятности.
От три месеца Блек спеше редовно с Глория, която много му харесваше. За първи път в живота си имаше чувството, че някой се интересува от него заради него самия. Но това не бе причина да се оставя Глория да му заповядва и да избира приятелите му вместо него.
— Остави това, искаш ли? — измърмори той. — Заеми се с твоите работи и аз ще се заема с моите. А сега, чупка!
Тя вдигна рамене с примирен вид.
— Както искаш, скъпи, но спомни си какво ти казах. Ти ще имаш неприятности с Морган. Не трябва да го посещаваш.
— Добре, добре, — каза Блек с нетърпение. — а сега бързам. Боже мой! Бързам!
— Ще те видя ли тази вечер?
— Не, зает съм. Ще ти се обадя Може би следващата седмица, но не преди това.
Тя го погледна тревожно.
— Това значи, че ти имаш нещо общо с него? Ох! Еди, моля те…
Той я сграбчи за ръката, избута я вън от апартамента и дръпна вратата зад себе си.
— Ще си затвориш ли устата? — каза, обръщайки ключа в ключалката. — Няма да ти повтарям! Не липсват момичета, не го забравяй!
— Както искаш, Еди. Исках само да те предупредя, но щом така го разбираш.
— Отлично — отвърна той, побутвайки я към стълбището. — Добре разбра, нали?
— Ще те чакам скоро да ми се обадиш — каза тя на входната врата. — Не се бави!
— Добре, добре — обеща Блек с безразличие.
И размахвайки ръката си за довиждане, се отдалечи към спирката на автобуса.
Докато слънцето топлеше лицето му, мислите му се обърнаха към Джини.
— Това е едно смело момиче! — мислеше той. — Има голяма разлика между нея и Глория И е горда… Добре фризирана, тя ще има страхотен вид. А Глория винаги ще има вид на жираф.
При мисълта, че Китсън в този момент е сам с нея и играе на младоженец, лицето му се помрачи. При това Блек бе далеч от мисълта да счита Китсън за възможен съперник.
„Този пропаднал боксьор. Тя трябва да е откачена!“, си казваше той.
Със зъл поглед потърка натъртената си брадичка, мислейки за удара, който получи.
„Няма да го забравя!“, мислеше той. „Някоя от тези четири сутрини ще платя дълговете си. Той ще съжалява за лигавщината си!“
Блек мислеше все още за Джини, когато автобусът спря на спирката близо до ателието на Джипо. Тръгна по пътя, който водеше към него, питайки се какво ли можеше Китсън да разказва на Джини.
В действителност Китсън не беше особено словоохотлив. Той мислеше с ужас за стотината километра, които трябваше да измине в компания с малката.
С момичетата, които обикновено посещаваше, не му липсваха поводи за разговор, но Джини му оказваше странен ефект. Тя му създаваше комплекс на подчиненост, който му връзваше езика, макар че в същото време той се чувствуваше по-възбуден с нея, отколкото с друга. За негова голяма изненада тя се оказа достатъчно бъбрива, но само на пресекулки. Внезапно го заразпитва за неговия живот като боксьор, за това познавал ли е този или онзи, за неговия час на слава в боксьорските среди и какво мислеше за това. Китсън отговаряше, колебаейки се, с лице, обтегнато от усилията, които правеше, за да се изрази интелигентно. Те преминаха още пет или шест километра в мълчание, преди тя да започне отново да го разпитва.
— Какво ще правиш с твоята част от парите, когато я имаш? — запита тя изведнъж. Гледайки го, Джини кръстоса тънките си крака, откривайки за секунда коленете си преди да си дръпне полата. Направи го с толкова свенлив жест, че Китсън се разсея и трябваше да завърти рязко волана, за да изправи посоката.
— Нямам я още — каза той. — Не правя проекти толкова отдалеко.
— Ти наистина не вярваш, нали?
Той се поколеба.
— Ако успееш, ще може да се каже, че сме щастливци — отвърна Китсън с бавен глас, с очи, вперени в пътя. — В това съм сигурен! Работих с двама пазачи. Това не са типове, които ще се предадат.
— Всичко зависи от нас — възрази тя спокойно. — Ако видят, че не блъфираме, ще се предадат. Във всеки случай те не се броят. Ще успееш винаги да ги поставиш на място. Аз съм сигурна, че ще спечелим.
— Тогава ще значи, че сме имали късмет — повтори Китсън. — Планът е добре измислен, това го зная. Да се скрие фургонът в една каравана е гениална идея, но това не значи, че ще успеем да го отворим. Да предположим, че успеем, какво ще правим с парите? Двеста хиляди долара — това са много пари! Не можем да ги сложим в банка. Ченгетата само това ще чакат. Къде могат да се крият толкова налични пари?
— Можем винаги да ги сложим в сейф — каза Джини. — Кое му е трудното?
— Това не е толкова лесно — възрази Китсън. — Миналата година един тип, който ограбил банка, сложил парите в едно такова нещо. Ченгетата отворили всички сейфове и си прибрали мангизите.
Китсън стискаше толкова силно волана, че ставите му бяха целите побелели.
— Е, добре, няма да ги сложим там! Ще занесем малко в Ню Йорк, малко в Сан Франциско или в някоя дупка, на няколко километра от тук. Ченгетата не могат да претърсят всички каси в страната.
— Но трябва да се отиде до там с тях! — извика Китсън. — Представи си за малко всичко това! Наистина ще имаме по един малък куфар. Виждаш ли се с него и запитваш ли се, дали ченгетата няма да претърсят влака? След подобен удар полицията ще направи всичко възможно да си върне мангизите.
— Ти си песимист, нали? — забеляза Джини с нотка на симпатия, която учуди Китсън. — Ако това е така, защо гласува „За“?
Това беше подробност, която той нямаше никакво желание да споделя с нея.
— Хм! Остави това! — каза той. — Трябва да се вярва, че оглупявам по малко, както казва Франк. А ти какво ще правиш с твоите мангизи?
Тя се облегна назад с вдигната брадичка и глава, подпряна на облегалката. Китсън виждаше лицето и, отразено в предното стъкло. „Колко е красива!“, си казваше той.
— О! Имам си план, но това не би те интересувало-възрази тя. — Може да се направят толкова неща, щом имаш пари! Баща ми почина миналата година. Ако имах пари тогава, той щеше да е жив. На времето аз работех в едно кино. Не можех да му помогна. Когато умря, аз се заклех да не изпадам в подобна ситуация. Така ми дойде мисълта за атаката на фургона.
Това неочаквано и спонтанно обяснение заинтригува Китсън. Впечатли го силно, че тя бе взела такова решение.
— Но откъде си узнала, че фургонът пренася заплатите на работниците? — запита той.
Джини щеше да отговори, но внезапно промени решението си.
След миг мълчание Китсън й хвърли кос поглед и сърцето му се стегна, виждайки, че лицето на Джини беше приело отново студен и безучастен вид.
— О, не мисли, че те разпитвам — каза забързано. — Това, което казах, беше повод да говорим повече. Няма да те питам за нищо.
Тя го изгледа с безизразните си синьозелени очи, после се наведе, за да завърти копчето на радиото. Опита няколко станции преди да попадне на някакъв оркестър за танцова музика. Увеличи звука и облягайки се назад, започна да тактува с крак. „Това е ясен начин да ме накара да разбера, че не иска повече да говорим“, си каза Китсън. И ядосан на себе си, натисна педала на газта. Двадесет минути по-късно те спряха пред гаража.
„Центърът за коли и каравани с качество“ беше разположен до големия път, на петстотин метра от центъра на Марло. Това бе вълнист терен, покрит с коли и фургони. Една колиба от дърво, кокетно боядисана в зелено, служеше за канцелария.
Буикът едва бе спрял, когато един млад човек излезе от колибата. Той принадлежеше на този тип хора,
