може би, да пълзя нагоре метър по метър. Гумите никога няма да захапят в тази киша.
— Какво чакаш още? — измърмори Блек ядосан на себе си, че е блокирал фургона.
Китсън включи и отхлаби ръчната спирачка, за да остави задните колела да легнат на камъните.
— Тръгвам! — извика той.
И тръгна бавно.
Фургонът помръдна, но задните му колела забоксуваха, опръсквайки с кал и камъни Блек и Джипо.
Наполовина заслепени, те се обърнаха, за да си предпазят лицата.
Китсън се опита да задържи фургона паралелно на ръба на пътя, настъпвайки докрай газта, но усилието бе прекалено голямо за мотора, който още веднъж спря. Китсън едва има време да спре. Беше напреднал само десет метра.
Въпреки спирачките, фургонът започна да се плъзга назад, докато Китсън викаше на Блек да блокира колелата. Следващия път Джипо и Блек се държаха на дистанция и Китсън можа да измине четири метра преди моторът да спре. Неговите двама съучастници се втурнаха да пъхат камъни под колелата преди фургонът да е загубил отново почва.
Същата операция се повтаряше през половин час.
Стигнаха на края на петнадесет метра от буика, но всички бяха толкова изтощени, че Блек поиска почивка.
— Ще оставим този проклет фургон да се охлади — каза той, подпирайки се, целият запъхтян.
Китсън стъпи на земята.
— Вече почти сме стигнали — обяви той на Джини, която изтича към тях. — Когато се измъкнем от тук, той ще върви съвсем сам.
— Страхотен си! — извика Джини.
С щастлив вид Китсън й се усмихна.
— Всеки знае, че ти си ас на шофьорите — присмя се Блек. — Големият специалист по коли!
Джини го изгледа с презрение.
— Това не може да се каже за теб — забеляза тя.
— Точно така, вземи неговата част — подигра се Блек — ще бъдеш сама!
Той се приближи до пропастта, седна върху една скала и запали цигара.
Починаха си известно време. Когато Китсън прецени, че моторът е изстинал достатъчно, повика Блек и се качи във фургона.
Десет минути по-късно, спря до буика.
— Сега ще мога да го тегля — заяви Китсън. — По-добре ще е да го скрием.
Той качи фургона в караваната и Блек и Джипо заеха отново местата си.
После затвори вратата и се плъзна на волана на буика.
— Ти беше страхотен! — му заяви Джини. — Без теб нямаше никога да се оправим.
Тя се наведе към него и устните й докоснаха бузата му.
Лъчите на слънцето, които се процеждаха през цепнатина в палатката събудиха Блек. Когато отвори очи, погледът му падна върху наклонения покрив от платно. Трябваха му няколко минути, за да разбере къде се намира. Затвори отново очи, със свъсени вежди, целият схванат от това, че е прекарал нощта на твърдата земя. „Накрая, поне намерихме добро скривалище“, си каза той. „С малко повече късмет ще сме спокойни, докато Джипо отвори фургона“.
Разположеното в близост езеро можеше да ги снабдява с вода, а гъстата гора ги скриваше от самолетите, които патрулираха в небето. И още нещо — намираха се на около петстотин метра от пътя.
Никой не можеше да си представи, че фургонът може да се изкачи по един толкова лош път. Никой нямаше да дойде да го търси толкова високо.
Сега успехът на предприятието зависеше само от Джипо. Ако той не успееше да намери комбинацията, трябваше да се действува с оксижена.
Блек беснееше при мисълта, че фургонът бе в ръцете им от четири дни, а те все още не бяха видели цвета на парите. Отвори отново очи и погледна часовника си. Бе шест и пет. Завъртя глава по посока на Джини.
С глава, подпряна върху едно завито на топка манто, тя все още спеше.
Китсън също спеше, делейки Блек от младото момиче.
Палатката бе тясна, но те бяха принудени да спят вътре всички заедно. Нощите бяха много студени, за да могат да спят навън.
Блек, който се бе обърнал да види дали Джипо се е събудил, подскочи и се изправи със скок.
Джипо беше изчезнал.
За миг обзет от паника Блек се успокои, мислейки, че Джипо е излязъл да приготви закуската.
При все това, за да е наясно, отхвърли одеалото и бутна Китсън с върха на крака си, за да го събуди.
— Изправи се! — каза той на Китсън, който вдигаше глава, мигайки. — Джипо е вече на крака. На работа!
Китсън се прозя. По-близо до входа, отколкото Блек, той изпълзя навън, заслепен от слънцето.
Когато Блек го последва, Джини седна на свой ред и си затърка очите, протягайки се.
— Къде е Джипо? — запита Китсън, като огледа малката полянка.
Блек се обърна към добре покритата каравана под дърветата, после — към малкото езеро, без да открие и най-малка следа от присъствието на Джипо.
— Джипо! — извика той с всички сили, с ръце свити на фуния.
Викът остана без отговор и двамата мъже се изгледаха.
— Той ни е напуснал, мръсника! — извика Блек с яд. — Трябваше да го надзиравам. Изчезнал е някъде.
Джини излезе от палатката.
— Какво става? — запита тя.
— Джипо е изчезнал — обяви Китсън.
— Не е имал време да отиде далеч. Преди двадесет минути още спеше в палатката.
— Ще трябва да го настигнем! — извика Блек извън себе си. — Без него сме загубени! Той е откачил! От тук до магистралата има повече от тридесет километра. Не вярвам да иде до там пеш.
Китсън се затича към пътя, следван от Блек. Спряха се до канавката на пътя, който криволичеше под тях по ръба на стръмен склон. След много криволичения той се изгубваше в мъглата, която изпълваше дъното на долината.
Изведнъж Китсън сграбчи Блек за ръката.
— Ето го! — извика с пръст, насочен в пропастта.
Втренчвайки се, Блек успя да разграничи един миниатюрен силует, който се движеше на няколко километра долу по пътя.
— Можем да го стигнем! — извика Блек. — Когато го хвана, ще съжалява за деня, в който се е родил. Да вземем колата!
— Не! — възпротиви се Китсън. — Пътят е много тесен. Никога няма да можем да направим полузавой. Да отрежем напряко. Ще изминем два километра, преди той да е извървял половин. — И напускайки пътя, той започна да слиза по стръмния склон, плъзгайки се и подскачайки.
Съзнаващ опасността, Блек се поколеба за секунда, преди да последва Китсън с по-умерен ход.
Китсън достигна пътя, пресече го, изкачи наклона, покрит с трева и продължи маршрута си. Наклонът ставаше все по-стръмен и той трябваше да забави ход. Насмалко щеше да забие глава в пропастта, но успя да падне седнал и се плъзна до следващия завой, където се приземи в средата на една лавина от камъни.
Когато се посъвзе малко, спря за да погледне под себе си.
Сега различаваше ясно Джипо, който напредваше доста бързо по пътя.
— Ето го! — каза Китсън, когато Блек го настигна.
С жестоко ръмжене Блек измъкна пистолета си от калъфа.
— Ти да не си луд? — извика Китсън, хващайки го за ръката. — Само той може да отвори фургона!
Блек се опита да нормализира дишането си. Потта обливаше лицето му. С ядосан жест, той се освободи
