с един десен в ребрата. Лицето на Блек се сгърчи от болка.
Окуражен, Китсън удари Блек по главата с две последователни крошета.
Мърморейки и запъхтявайки се, Блек отстъпи. Китсън му нанесе едно кроше отляво. Блек се препъна, вдигайки ръка и Китсън се възползува, за да стовари десницата си в стомаха му.
С пресечен дъх, Блек отстъпи, клатушкайки се.
Обзет от убийствена ярост, Китсън се втурна безстрашно към него. Нанасяйки прав удар секунда по- късно разбра, че Блек ще го посрещне с лош десен.
Почувствува силен удар в челюстта и в главата му избухна истински бенгалски огън. В момента на падането си каза, че токущо се е запознал с прочутия пунш на Блек. Бе вече много късно, уви за да се предпази. Стовари се с лице към земята и острите камъни му раздраха лицето. С ръмжене от болка, той се преобърна по гръб и почувствува топлите лъчи на слънцето да галят неговото набраздено лице.
Остана няколко мига проснат, в полусъзнание, после с усилие се надигна.
Блек, надвесен над Джипо, го гледаше втренчено.
Китсън разтърси глава и стана някак си на крака.
С несигурна крачка и сгърчено лице се приближи до Блек, който се полуобърна.
— Токущо пукна — каза с безразличен и леден глас. — Прекара ни мръсникът!
Китсън приклекна до Джипо и взе студената му и влажна ръка между своите.
Устата му беше отворена, а неговите малки черни очи бяха втренчени в синьото небе. Джипо изглеждаше така, сякаш накрая е намерил покой.
„Сега, когато Джипо е мъртъв, можем да се откажем от мисълта да отворим фургона“, си казваше Китсън, забравяйки болката, която го пронизваше от едната до другата му страна „Хубав капан е този един милион долара! Ще бъдем като крале. Пука ми! Един път може да се каже, че и Морган се е излъгал в голямата цена!“
— Остави го там! — каза Блек — Той е свършен Нищо не може да се направи.
Китсън не отговори Все още гледайки Джипо, той продължаваше да държи ръката му Блек повдигна рамене и започна да се изкачва към мястото, където бяха скрили фургона.
ГЛАВА XI
Двама мъже напредваха по пътя, обикалящ езерото и се отправиха към мястото, където Фред Брадфорд се беше настанил, за да чете вестника си.
Токущо бе привършил сутрешната си закуска, след като изпрати жена си и сина си на брега на езерото и си почиваше спокойно, преди да отиде да се присъедини към тях.
Той изгледа двамата, които се приближаваха към него, питайки се кои могат да бъдат.
Единият от тях носеше униформа на комендант от пехотата, другият — комплект от евтина конфекция и шапка от кече, съвсем смачкана и килната назад.
Комендантът беше нисък и рус Неговото лице, мършаво и обгоряло, се украсяваше от мустаци военен тип. Погледът на сините му очи бе прям и твърд.
Неговият спътник бе едър и силен. Имаше обгорено лице с едри черти. Брадфорд отгатна незабавно, че това е цивилно ченге.
— Вие ли сте господин Брадфорд? — запита комендантът който се беше спрял срещу него.
— Да. — отговори Брадфорд, ставайки — Желаете ли нещо?
— Наистина ли сте Фред Брадфорд-младши? — прецизира комендантът.
Брадфорд изненадано го изглед.
— А! Не! Това е моят син.
Сгъна с безпокойство вестника си и го постави до себе си на седалката.
— Какво искате от него? — запита той.
— Аз съм комендант Делейни от Военната сигурност — обясни комендантът. — А това е лейтенант Купър от полицията — прибави, посочвайки с пръст придружаващия го.
Брадфорд ги изгледа подред с известно притеснение.
— Приятно ми е! — каза — Вие искате да видите моя син? — промълви той след кратко мълчание.
— Къде е той — осведоми се Купър.
— На брега на езерото с майка си — отговори Брадфорд — За какво се отнася?
— Искаме да му кажем нещо, господин Брадфорд — отвърна Делейни. — Нищо страшно, успокойте се!
Точно в този миг Фред Брадфорд-младши се изкачваше по пътеката без да бърза, свирукайки си силно. Забелязвайки двамата непознати, той намали крачката си, докато лицето му приемаше недоверчиво изражение.
— Ето го — каза Брадфорд. Обърна се към сина си за да го повика. — Ела за малко тук, синко! Къде е майка ти?
— Разхожда се на брега на езерото — отговори хлапето с тон в който се забелязваше презрение.
— Ти наистина ли си Фред Брадфорд-син? — запита Делейни.
— Точно така — отговори детето, вдигайки очи към тях.
— Ти ли написа това писмо? — продължи Делейни, вадейки един плик от джоба си и измъквайки лист хартия от него.
Брадфорд веднага разпозна едрия и несръчен почерк на сина си.
— Да. — отговори детето.
То приклекна свали смачканата си сламена шапка и започна да я пълни с трева.
— Моят син ви е писал? — запита смаян Брадфорд.
— Писал е до Префектурата на полицията. Претендира, че знае къде се намира фургонът, който изчезна!
С отворена уста Брадфорд разгледа сина си.
— Ти да не си болен? Знаеш много добре че нямаш и най-малкото понятие за мястото, където се намира фургонът.
Детето изгледа баща си с презрение, продължавайки да пълни шапката си с трева. Когато свърши, наведе се напред и пъхна главата си в нея, като дръпна силно периферията й.
— Няма начин да стане другояче — обясни то. — Иначе тревата пада. Така се освежава главата. Това го измислих аз.
Делейни и Купър размениха по един поглед.
— Кажи ми къде е фургонът, мое дете? — запита меко Делейни.
Детето седна по турски. Повдигна шапката си и я намести по-солидно върху главата си.
— Зная къде е той — заяви с тържествен тон.
— Добре, ясно — каза Делейни, който с мъка преодоляваше нетърпението си. — Къде е тогава?
— А моята награда? — се осведоми хлапето, като вдигна внезапно глава, за да изгледа коменданта.
— Виж, моето момче — намеси се Брадфорд, който изглеждаше измъчен — ясно е, че не знаеш мястото, където се намира фургонът. Ще си навлечеш неприятности, ако губиш времето на господата.
— Зная много добре къде е той, — потвърди малкият спокойно — но няма да кажа, преди да съм получил наградата.
— Хайде, малкия, не си играй с нас! — извика Делейни с по-малко любезен тон. — Ако знаеш нещо, кажи го! Баща ти има право! Можеш да си навлечеш сериозни неприятности, ако ни караш да си губим времето.
— Той е скрит в една каравана — подхвърли малкият.
— Вижте, — каза Брадфорд — ние вече сме говорили за това стотици пъти. Ти знаеш толкова добре, както и аз…
— Една минута, господин Брадфорд — прекъсна го Делейни. — Ако желаете, аз ще го разпитам. — Той се обърна към детето. — Какво те кара да вярваш, че фургонът е скрит в една каравана, моето момче?
— Видях го — отвърна детето. — Те са поставили две големи метални греди под пода на караваната, за да не падне фургонът.
