— Кои са „те“?
— Типовете, които са го откраднали!
Делейни и Купър се изгледаха. Делейни изглеждаше достатъчно заинтригуван.
— Ти действително ли видя фургона?
Детето поклати утвърдително глава, после свивайки вежди, свали шапката си.
— Това наистина държи хладно, — каза сериозно — но тревата бързо се затопля. — То изпразни шапката си. — Трябва да се сменя постоянно тревата, за да може това да служи за нещо.
И то повтори полезната операция.
— Ти къде видя фургона? — повтори Делейни сухо.
Детето продължаваше да скубе трева, за да си напълни шапката.
— Чуваш ли какво те питам? — запита грубо Делейни.
— Какво? — попита детето, което прекъсна своята работа, за да вдигне носа си към Делейни.
— Татко каза, че полицията няма да иска да ми даде наградата — забеляза то — Той каза, че сигурно ще иска да я запази за себе си.
Брадфорд изглеждаше много притеснен.
— Никога не съм ти казвал това — протестира той живо. — Не те ли е срам да лъжеш?
Детето изгледа баща си и подсвирна продължително, издавайки звук, подобен на разпарящо се платно.
— И таз добра! — извика то. — Ти даже ми каза, че ако разкажа, че фургонът е скрит в една каравана, полицията ще си въобрази, че ти си този, който го е откраднал. Каза ми също, че всички ченгета са били гангстери.
— Добре, добре — промърмори Купър. — Не ни пука какво е казал баща ти. Къде е фургонът?
Лекичко, с безкрайни предпазни мерки, детето се наведе над шапката и потопи главата си, нахлупвайки своя шедьовър до уши.
— Няма да ви кажа преди да съм си получил наградата — обяви то, изправяйки се.
Изгледа полицейския лейтенант право в очите.
— А! Така ли си мислиш? Е, добре, ще видим! — измърмори Купър, чието изражение се втвърди. — Вие и двамата ще дойдете с нас, ако ни карате да си губим времето…
— Остави на мен! — каза миролюбиво Делейни.
Приклекна до детето.
— Слушай ме добре, малкия — каза той. — Всяка личност, която ни представи полезни сведения за фургона, ще бъде възнаградена. Не е важно кой ще бъде. Ако твоите сведения допринесат да намерим фургона, ти ще получиш наградата.
Детето заизследва лицето на коменданта в продължение на доста секунди.
— Честна дума!
Комендантът поклати утвърдително глава.
— Честна дума!
— Вие няма да дадете наградата на татко? Вие ще я дадете на мен?
— Лично на теб.
— Пет хиляди долара?
— Точно така.
Детето се замисли продължително, а двамата мъже дебнеха реакциите му.
— Това да не е шега? — повтори то, наблюдавайки коменданта. — Ще ми дадете ли наградата, ако проговоря?
Комендантът потвърди с широка усмивка, изпълнена с възможно най-голяма сериозност.
— Не се шегувам, момчето ми. Армията има само една дума.
Детето потъна в размишленията.
— Добре! Е, добре! Ще ви кажа всичко! — завърши то. — Те са четирима: трима мъже и една жена. Двама от мъжете прекараха целия ден в караваната. Излязоха от нея късно вечерта. Зная номера на тяхната кола. Казаха ми, че отиват в Стаг Лейк, но това не е вярно. Поеха пътя, който води за националния, а това не е пътя към Стаг Лейк. Това е бяла каравана със син покрив. — То извади от джоба си оръфан бележник и откъсна един лист.
— Ето номера на колата им.
— Но как знаеш, че фургонът е в караваната? — запита Делейни, прегъвайки грижливо хартийката в портмонето си.
— Видях го, когато двамата мъже влязоха сутринта в караваната. — Събудих се нарочно, за да ги изненадам.
— Но как си могъл да знаеш, че това е наистина въпросният фургон?
Хлапето изгледа коменданта с дълбоко съжаление.
— Четох описанието му във вестниците. Това бе точно той.
— Кога тръгнаха?
— Вчера, по обяд. Видях ги да изчезват. Не тръгнаха по пътя към Стаг Лейк. Отиваха към планината.
— Имат голяма преднина пред нас — забеляза Делейни, смръщвайки вежди. — Защо не каза на баща си веднага да ни телефонира.
— Така и направих, но той не поиска да ме остави да телефонирам и сам не се зае с това. Ето защо ви писах — обясни детето. — Той каза, че всички полицаи били гангстери.
Делейни и Купър изгледаха Брадфорд продължително.
— Аз се шегувах — промърмори той, изчервен до уши. — Не исках да кажа…
— Можеш ли да ми дадеш описанието на въпросните хора? — попита Делейни, обръщайки се към детето.
— Разбира се — потвърди то.
И им описа Китсън, Джипо и Блек с най-голяма точност.
Купър отбеляза в бележника си описанията.
— Браво, момчето ми! — възкликна Делейни. — Добре си поработил. Бъди спокоен! Ако намерим фургона, аз ще настоявам ти да получиш наградата.
— О! Вие сигурно ще го намерите — увери детето, като повдигна в същото време шапката си и я изпразни от тревата. — Моята система все още не е съвършена — забеляза то. — Много бързо се затопля това.
— Опитай да сложиш там лед. Така ще е по-добре — посъветва го иронично Купър.
Детето го прониза с поглед.
— Вашата идея е идиотска! — възкликна то. — Той ще се стопи.
Делейни го потупа по рамото.
— Аз ще ти кажа как да се направи. Трябва само да отрежеш дъното на шапката си и въздухът сам ще влиза. В същото време можеш да предложиш и нова мода.
Детето размисли, после поклати глава.
— Това е добра идея — одобри то. — Ще опитам! Може и да стане нещо.
— Само района на планините не сме претърсвали — забеляза Делейни, докато двамата мъже отиваха към своята кола. — Те, може би, наистина се укриват там.
— Не — възрази Купър. — Ако предполагах, че са могли да стигнат до там, щях да накарам да претърсят района. Никой не може да се изкачи горе. Пътят е задръстен. Един фургон не може никога да мине оттам.
— Трябва винаги да се разчита на шанса — забеляза Делейни. — Впрочем, ние търсихме навсякъде. Нищо не рискуваме да отидем и да видим.
Купър се качи в колата и запали мотора.
— Вие действително ли смятате да помогнете на това хлапе да получи наградата? — запита той.
Делейни се настани до него. Погледът му придоби замислено изражение.
— Какво може да направи с пет хиляди долара един гамен на десет години? — каза той. — Бащата ще ги получи. Това е всичко! — Той стрелна Купър с открита усмивка. — Ние добре знаем кой има право на тази
