Беше грозно да се слуша тонът и. Пристъпих тихо по горещата веранда и спрях точно до френската врата.
— Допускам, че мога да бъда наричан така, мое малко животно, но това не бива да те безпокои — прозвуча леко мъжкият глас. — Все пак засега трябва да се съгласиш, че си ползувана от свиня, сигурна работа, а?
Свистенето на сифон ми подсказа, че той си приготвя напитката. Придвижих се още няколко сантиметра и така получих възможност да огледам стаята. Оттук изглеждаше доста голяма. Подът бе покрит със светлосин килим, а мебелите бяха от светъл дъб. Бе осеяна с кресла и две огромни канапета. В едно от креслата седеше жена на около тридесет и шест-седем години. Косата и бе боядисана в кайсиен цвят и бе красива в смисъла на кинозвездите — без каквато и да е одухотвореност в чертите. Облеклото и се състоеше от бикини и по този начин устройваше експозиция на огромна част от слънчево обгорена плът, започнала някак да омеква и да губи приятната си еластичност от времето на младостта. Беше добре сложена, но това тяло не би ме накарало да погледна повторно към него — преди десетина години може би, но не и сега. На краката си имаше отворени сандали, откриващи нокти, боядисани в сребристо. На ушите и висяха бели коралови обици, а също такъв гердан красеше обгорялата и шия. Не трябваше да напрягам много мозъка си, за да се досетя коя е. Веднага я разпознах. Можеше да бъде само Бриджит Крийди, бившата киноактриса и настояща съпруга на Лий Крийди.
Жак Трисби също се придвижи в полезрението ми. Представляваше тъкмо това, което очаквах да бъде. Едър, омайващ жените бик, обгорял плътно от слънцето, с тъмна къдрава коса, светли очи, тънки мустачки и красиво лице. Облеклото му се състоеше от бяла фланелка, тъмночервени гащета и сандали. В дясната си ръка държеше висока чаша за уиски, между пълните му чувствени устни гореше цигара.
— Къде беше миналата нощ, Жак? — отправи тя въпроса с изпънати черти на лицето, което изразяваше грозна враждебност.
— Мило мое животно, колко пъти още да ти повтарям? Казах ти вече. Бях си тук и гледах бокс по телевизията.
— Чаках те в клуба два часа.
— Зная. Каза ми го най-малко пет пъти. Заявих ти, че много съжалявам. Искаш да посипя главата си с пепел ли? Не можахме да се уточним и просто забравих.
— Бяхме се уточнили, Жак. Телефонирах ти и ми каза, че ще бъдеш там.
Той отпи от чашата си и я остави на масичката.
— Да, права си. Телефонира ми и все пак забравих. Още съжалявам за това — и се прозина с ръка върху устата. — Необходимо ли е отново и отново да повтаряме едни и същи приказки.
— Не си гледал бокс, Жак. Обаждах се повторно по телефона, но никой не отговори.
— Не винаги отговарям на телефонните позвънявания, Бриджит, скъпа. Толкова е лесно за всеки досаден човек да ме ме закачи на телефона. Чух позвъняване, но не се обадих.
Ноздрите и се разшириха яростно.
— Така значи, аз съм досаден човек?
— Е, не е нужно да правиш веднага такъв извод — усмихна се той. — Знаеш талкова добре, колкото и аз, че който и да е досадник може да те накара да висиш с часове на телефона.
— Това все още не е отговор на въпроса ми.
Той я изучаваше, като върху лицето му бе фиксирана нещо неозначаваща усмивка.
— Ставаш досадна, скъпа. Казах ти какво се случи миналата нощ. Бях тук и гледах бокса. Чух телефона да звъни, но не му обърнах внимание. Когато предаването завърши, си легнах. Просто съм забравил нашата уговорка, за което толкова много, много, много съжалявам.
Както се бе полуизлегнала, тя изведнъж се изправи в креслото. Очите и тъмнееха.
— Лъжеш! Не беше вкъщи. Дойдох тук и намерих всичко потънало в мрак, а колата ти я нямаше в гаража. Как смееш да ме лъжеш?! Какво си правил снощи?
Заучената усмивка внезапно изчезна и лицето му стана мрачно. Не беше повече красив женкар. Светското му лустро изведнъж се смъкна и разкри прикривания безскрупулен мръсен тип.
— Така, идвала си тук значи. В какво жалко същество се превръщаш, мое животинче! Най-напред нае частен детектив да ме следи, а после, когато той бе убит, ти самата започна да ме шпионираш. Дойде ми вече до гуша! Стига толкова! Повръща ми се от всичко това, не разбра ли?
Тя постави сребристо боядисаните нокти на пръстите си върху голото коляно и натисна. Тънките дълги пръсти сега приличаха на нокти на граблива птица.
— Коя беше жената?
Той довърши уискито и смачка цигарата в пепелника.
— Това е всичко за днес, предполагам? Аз имам работа и не ме интересува, че ти нямаш какво да правиш. Нека спрем, а?
— Марго ли беше? — Омразата в гласа и бе страшна. — Започна ли пак с нея?
— Марго е по-хубава от теб и поне десет години по-млада, но от това не следва, че тя значи нещо за мен. Между нас казано, сега вече намирам жените Крийди за евтина пазарска стока. — Презрителната му усмивка се разшири. - Ако трябва да се каже истината, и двете сте свръхсексуални, лесни за обладаване и пълни досадници. Сега, ако нямаш нещо против, можеш ли да се разкараш оттук, животно? Имам уговорен обяд.
— Марго беше, нали? Все още е влюбена в теб, нали? Решила е да те отнеме от мен? — Гласът на Бриджит трепереше.
— Слушай, стига сцени! — и той се изгуби от погледа ми. Чух да отваря тапата на бутилка и гласа му: — Хайде, моля те, върви си сега, Бриджит, а?
— Няма да си отида, докато не разбера коя е жената, с която си бил снощи!
— Добре. Ако е необходимо да знаеш, беше малка блондинка, много мила и млада, и свежа. Намерих я на стъргалото и се случи да е самотна. Би трябвало да знаеш отсега нататък, Бриджит, че самотните жени винаги са ме привличали непреодолимо. — Той се появи отново пред погледа ми с пълна чаша в ръка, като лустрото пак бе заело мястото си върху лицето му. — И така, трябваше да я утешавам с топлотата на цялото си сърце и бях приятно изненадан от нейния ентусиазиран отговор.
— Ти, мръсна свиня! — Гласът на Бриджит хриптеше. Лицето и мигновено се покри с петна, сякаш бе щипана, и святкащите и очи потънаха в орбитите си. – Лъжеш! Марго е била!
— Е, ако ти не искаш да си отиваш, аз трябва да тръгвам — усмихваше се той. — Никой не бива да ме вини, че изхвърлям бившите метреси от къщата си, животинче. Чувствай се като у дома си. Само да не изпиеш всичкото ми уиски. Надявам се, че когато се върна, теб вече няма да те има.
— Значи се разделяме завинаги, така ли?
— Скъпа моя, ти наистина си голям ум. Та нали точно това набивам не-прекъснато в главата ти през последните десет минути и ти едва сега го схвана. Да, Бриджит, разделяме се завинаги. Преживяхме заедно достатъчно удоволствия, а сега е време всеки да тръгне по свой път.
Тя се отпусна назад в креслото. Видът и съвсем не бе приятен. През последните няколко минути, изглежда, беше много остаряла. Нейната почти пълна голота сега никак не бе на място и я състаряваше още повече.
— Добре, щом като ще се разделяме, Жак, редно би било да уредиш дълговете си. — Гласът и беше студен и равен. — Не си забравил, че ми дължиш пари, нали? Тринадесет хиляди долара, ако искаш да бъдем точни.
Усмивката му се разшири.
— Толкова много? — и той вдигна чашата, загледа се в нея с въпросително извити вежди и отпи малко уиски. — Предполагам, че си записвала всички сметки в подвързана с кожена обвивка счетоводна книга?
— Държала съм сметка и искам парите си.
— Вярвам, че си го правила. Старият ти съпруг не е свръхвеликодушен, нали? Боя се, че ще трябва да почакаш за парите си. Нямам тридесет хиляди, дори нищо подобно на тях. Я гледай ти, та то струвало доста да те развежда човек нагоре-надолу и да плаща удоволствията ти! Ще ти ги върна, когато мога, но трябва да вбиеш в главата си нерадостната истина, че това ще бъде дълго, много дълго чакане.
— Искам ги сега! — настоя почти беззвучно тя.
