Момичето напусна бързешком стаята. След двадесет и пет секунди по моя часовник се появи отново, като задържа вратата отворена пред мен.
— Заповядайте, мисис Крийди ще ви приеме веднага.
Минавайки край нея, намигнах и кратко. Може да е било въображение, но ми се стори, че миглите и трепнаха в отговор.
Бриджит Крийди стоеше до огромен прозорец, обърнат към залива и откриващ поглед към градината с рози. Беше облечена в бледозелена блуза и жълт панталон. Фигурата и бе подходяща за панталони и тя знаеше това.
Обърна се бавно по начин, изучаван в Холивуд, и ми отправи грижливо подбран студен поглед. Това беше кадър 234 от сърцераздирателен филм, режисиран от Сесил Б. Де Мил, гарниран с отрупаната стая, лехите от рози, надничащи през прозореца, и угасваща актриса, печелила в миналото награди „Оскар“ и считаща себе си все още за звезда, но вероятно се мамеше.
— Искали сте да ме видите? — изви вежди тя, без да снема поглед от запретнатите ми ръкави. — Да нямате някаква грешка?
Пристъпих до едно от креслата и седнах. Неврастеничните жени ми бяха поомръзнали. Имал съм вземане-даване с такива в миналото. Този следобед ми липсваше всякаква симпатия към тях и това се отнасяше най-вече за мисис Крийди.
— Не съм ви поканила да сядате — поизпъна се тя и ми отправи стандартен холивудски смразяващ поглед.
— Зная че не сте, но съм изморен. Преживях толкова много вълнения в един ден, а те винаги ме докарват до състояние на умора. Донесох ви револвера — и извадих 38-калибровия колт, снех барабана му, изсипах патроните в шепата си, поставих го обратно на мястото му и и го предложих.
Поколеба се за миг, но го взе.
— Предполагам, че искате пари? — Очите и ме фиксираха презрително.
— Ами струва ми се, че нямате какво друго да ми предложите, нали? — ухилих и се.
Това наистина я вбеси, както и целех. Бях доволен, че изпразних револвера, иначе в същия миг щях вече да бъда труп.
— Как се осмелявате да ми говорите така?! — Слюнки хвърчаха из устата и. — Ако мислите, че можете да ме изнудвате? — Естествено, че мога — прекъснах я. — Престанете да се правите на дете и престанете да се държите, като че ли сте спечелили наградата „Оскар-1984“. Седнете и ме изслушайте.
Така се бе облещила насреща ми, сякаш не вярваше на ушите си.
— Моят съпруг? — започна тя, но я отрязах изкъсо с енергично помахване с ръка.
— Не подхвърляйте мъжа си в лицето ми. При все че той е най-главният в този град, едва ли би могъл да предотврати отпечатването на тази мръсна история в „Сан Рафаел Кориир“.
Това я поохлади. Постави револвера на масичката, придвижи се до по-отдалечено кресло и седна.
— Какво по-точно искате да кажете с тази заплаха? — В гласа и звучаха стоманени нотки.
— Знаете какво. Ако днес не се случи да бъда там, където бях, Трисби сега щеше да е мъртъв или най- малко в болница. Опит за убийство от страна на съпругата на Крийди, щяха да гласят заглавията на всеки вестник в щата.
— Не биха посмели да отпечатат такова нещо! — изсъска тя гневно.
— Не бъдете толкова сигурна.
Успя да превъзмогне гнева си и ме загледа продължително.
— Е, добре, колко искате?
— Аз не съм някой от вашите любовници, мисис Крийди, та да търся пари. Нужни са ми някои сведения.
— Какви сведения? — и очите и се присвиха.
— Разбрах, че сте наели моя партньор да следи Трисби?
Смрази се с извити пръсти и нокти, готови да се забият в коляното и.
— Ако Жак ви е казал това, лъже. Не съм правила нищо подобно.
— Той твърди, че сте.
— Винаги е бил лъжец! — извика разгорещено тя. — Лъжа! Не съм наемала никого да го следи!
— Наемали ли сте Шепи да следи някого?
— Не!
— Знаехте ли, че Трисби се увърта около момиче на име Телма Казънс?
Устата и се присви, а погледът и отскочи встрани.
— Не.
— Потърсихте ли Телма Казънс и предупредихте ли я да се държи настрана от Трисби?
— Не. Никога не съм чувала за тази жена!
— Не можете да ме баламосвате. Вчера бе намерена убита. Новината беше известена чрез вестниците заедно със снимката и.
— Казвам ви, че нито съм я виждала, нито съм я чувала!
И можех почти да чуя как бие сърцето и, като ми хвърляше унищожителен поглед, пълен с омраза.
Впих очи в нея и тя посрещна погледа ми твърдо. Виждах ясно, че съм изправен пред стена от съпротива, и не можех да я пробия. Притежаваше здрави нерви и сигурно бе съобразила, че нямам други доказателства освен думите на Трисби.
— Вярвам, че нямате нищо против да съобщя казаното ми от Трисби на лейтенант Ренкин? Ако не сте наемали Шепи и не знаете нищо за момичето, няма за какво да се тревожите.
Миглите и трепнаха и за миг допуснах, че е готова да изгуби самообладание, но в следващия момент тя изсъска:
— Можете да му казвате каквото обичате, но ви предупреждавам: ако започнете да ми създавате неприятности, ще ви съдя, докато сте жив, и не си въобразявайте, че не ще успея. Не желая да слушам повече тези глупости, затова, моля ви, вън!
Пуснах в ход последния си коз. Извадих кибрита.
— Тази вещ ваша ли е, мисис Крийди?
Наблюдавах я изкъсо, но не показа никакъв белег на изненада или напрегнатост, както това се бе случило с Трисби.
— Не зная какво значи това.
— Мислех, че ви принадлежи. Искате ли го?
Погледна ме така, сякаш ме смяташе за луд.
— Мисля че е по-добре сега да си вървите.
Изправи се, отиде до кордона на звънеца и го дръпна.
Появи се секретарката. Стъклата на очилата и святкаха, докато държеше отворената врата пред мен.
— Вероятно пак ще се срещнем, мисис Крийди.
Обърна ми гърба си.
Преминах в другата стая. Секретарката, затворила вратата, ме гледаше втренчено.
— Май не успях да взема ума на вашата лейди, как мислите?
Отиде до другата врата и я отвори.
— Ако обичате, все по коридора, моля. Хилтън ще ви покаже пътя навън.
— Благодаря ви — после спрях, загледан в нея. — Необходимо ли е да носите очилата?
Изчерви се и отстъпи крачка назад.
— Защо, не. Аз? аз?
— Ако съм на ваше място, бих ги захвърлил. Издигат телена мрежа около вашата личност, а това е жалко.
Оставих я зяпнала след мен, преминах коридора и отворих вратата на другия му край. Хилтън бе седнал и ме очакваше. Изправи се като стар щъркел, излитащ от гнездо.
— Мистър Крийди пита за вас, мистър Брендън.
— Пита за мен?! Сигурен ли сте?
— Да, мистър Брендън.
