Бриджит имаше всички основания да лъже, но не бях абсолютно сигурен в нито един от тях.
Предстоеше ми също да разреша въпроса, дали Телма Казънс бе набивана в очите ми, за да бъде отвлечено вниманието ми от нещо друго. Бях съвсем сигурен, че кибритът не означаваше нищо за Бриджит, но за Трисби значеше много.
Питах се дали не си заслужава да прескоча до неговата вила, да изчакам излизането му и да поровя из къщата. Възможно бе да разкрия нещо, което би ми дало ключа за разгадаване на мистерията. Чудех се дали има слуга при себе си. Заключих, че би било добра идея да отида тази нощ там.
Тъкмо палех цигара, когато телефонът зазвъня. Отидох в хола и вдигнах слушалката.
— Ало?
— Ти ли си, Лю? — чух гласа на Марго.
— Не очаквах да се обадиш. Къде си?
— В апартамента. Мислих за онзи кибрит.
Седнах върху облегалката на креслото.
— Почти съм сигурна, че принадлежи на Трисби — продължи тя.
Не казах, че и на мен ми се струва правдива тази вероятност.
— Какво те кара да твърдиш това, Марго?
— Сега си спомних, че по време на вечерята той седеше срещу мен. Помня, че извади табакерата си. Към нея има и монтирана запалка, но беше повредена. Тогава именно извади този кибрит от джоба си. В това време келнерът вече палеше моята цигара. Жак остави табакерата и кибрита на масата. Бяха все още там, когато стана да танцува с Дорис. Сега зная със сигурност, че по-късно съм взела този кибрит да запаля цигара. Твърде вероятно е да съм го пуснала в чантата си, без да мисля. Не мога определено да кажа, че съм постъпила тъкмо така, но съм съвсем сигурна, че Жак остави кибрит на масата.
— Това допълва картината — отговорих и. — Оставих го да види кибрита, когато бях днес при него. Реагира като човек, когото са насадили на кабърчета.
— Говори ли с него, Лю?
— Бриджит беше там. Пристигнах точно в най-драматичния момент, когато тя едва не го застреля.
— Да го застреля!? — повиши глас тя. — О, Лю, невъзможно!
— Може да е имала наум само да го изплаши, но, струва ми се, възнамеряваше да го довърши. Току-що се бе отнесъл с нея като с никаквица.
— Трябва да е изгубила ума си! Какво смяташ да правиш във връзка с тази случка? Не си съобщил в полицията, нали?
— Не. Съмнявам се Трисби да признае пред полицаите, че се е опитвала да го убие. Ще си навлека само повече беди, а не мога да си представя полицията да я обвини. Знаеш ли, че тя има собствен револвер?
— Не.
— Мисля, че тя е наела Шепи. Поне Трисби твърди така. Говорих и с нея следобед, но тя обвинява Трисби в лъжа. Той ми призна, че е имал връзка и с Телма Казънс, убитото момиче. Бриджит ги е разкрила и е наела Шепи да ги следи. Такъв е неговият разказ, но тя отрича всичко.
— Та това е фантастично! Ще го узнае ли полицията?
— Възможно е. То ще засегне косвено и теб, Марго. Касае се за убийство все пак.
— Допускаш ли Бриджит да има нещо общо със смъртта на Шепи?
— В този момент не зная какво да мисля.
— Какво възнамеряваш да предприемеш? — В гласа и се прокрадваха тревожни нотки.
— Да се заема отново с Трисби. Знаеш ли дали има слуга, Марго?
— Да, Филипино, но той не спи там. Пристига рано и напуска около осем вечерта.
— Ще отида довечера да поогледам малко.
— Какво очакваш да намериш, Лю?
— Не зная, но понякога човек може да се изненада, като се поразрови, стига да си направи този труд. Кога ще те видя пак, Марго?
— Искаш ли?
— Не е нужно да задаваш такива нелепи въпроси. Можеш ли да дойдеш след 22,30? Може би ще бъда в състояние да ти разкажа какво има у Трисби.
Поколеба се малко.
— Добре. Ще се опитам да се измъкна.
Мисълта, че тази нощ ще бъда отново с нея, разля топла вълна по тялото ми.
— Ще те чакам тогава.
Добре. Бъди предпазлив, Лю. Не доближавай къщата, освен ако си сигурен, че е излязъл. Не забравяй какво ти казах. Опасен и безскрупулен е.
Отговорих, че няма да забравя, и тя затвори.
Седнах и се замислих. Не след дълго позвъних в главната полицейска квартира. Поисках лейтенант Ренкин и след малко чух гласа му.
— Какво искаш? — изръмжа той, като разбра кой го търси.
— Откри ли откъде е този шиш за лед?
— Ти какво си мислиш, да не съм чудотворец? Такъв шиш може да се купи навсякъде из града. Има ги със стотици.
— Звучи, като че ли не правиш никакъв прогрес.
— Не, но още е рано. Не очаквам бързи разкрития. Ти добра ли се до нещо?
— Само до главоболия за твоя сметка. Започвам да мисля, че не Крийди е наел Шепи, а жена му.
— Защо смяташ така?
— Поради подслушан странен разговор. Известно ли ти е тя да има позволително за оръжие?
— Какво си намислил, Брендън? — Гласът му застърга. — Не разбираш ли, че си играеш с динамит, когато се касае до фамилията Крийди?
— Зная, но динамитът не ме плаши. Има ли разрешително за оръжие? Много е важно, лейтенант.
Каза ми да почакам и след известна пауза се появи отново на линията.
— Има разрешително за 38-калибров револвер сериен №4557993. Валидност за три години.
Взех лист и записах номера.
— Благодаря, лейтенант. Още нещо. Докъде стигна, като се порови из минало-то на Телма Казънс?
— Нищо. Тя изобщо няма минало. Попитахме тук-там. Изглежда, Хаан ще излезе прав. Не е ходила с мъже. Не мога да разбера как се е свързала с Шепи.
— Имаш ли последния и адрес, лейтенант?
— Наемала е стая на „Мериленд Роуд“ 379. Името на хазяйката е мисис Бийчъм. Няма да научиш нищо от нея. Кенди си загуби там един час.
— Благодаря! Ако изскочи нещо ново, ще ти позвъня — и затворих.
Отидох в спалнята, облякох си костюм, мушнах 38-калибровия в презраменния си кобур и в 17,15 бях на път към „Мериленд Роуд“.
След двадесет минути бях у мисис Бийчъм. Представих се за журналист от „Сан Рафаел Кориир“ и обясних, че искам да напиша нещо за бившата и квартирантка Телма Казънс. Старицата отговаряше с готовност на въпросите ми, но не можах да науча повече от известното вече — била дълбоко религиозна, не излизала с мъже, не била посещавана от никого освен от двете си приятелки в службата. Когато я запитах дали скоро преди убийството не е била посетена от елегантна руса жена на около тридесет и шест години, отрече съвсем уверено и това. Показах и снимка на Шепи, но и него не бе виждала. Благодарих и излязох.
Когато наближавах буика, се почуствах потиснат. Разбрах, че не съм по-стигнал никакъв напредък. Ставаше ясно, че Трисби лъже.
II
Около 21,00 потеглих към „Белия замък“. Когато колата изкачваше планинския път, вече се смрачаваше. След залеза небето и морето станаха оранжевочервени. От височината изгледът на Сан Рафаел беше
