С вдървени нозе доближих леглото. Котката изсъска и се сниши с втренчени в мене зеници. Посегнах и докоснах ръката му. Беше студена и вцепенена — смъртта вероятно беше настъпила преди пет-шест часа.
Както стоях над него, кракът ми докосна нещо твърдо. Наведох се и вдигнах 38-калибров револвер. Беше оръжието, което върнах на Бриджит Крийди. Бях сигурен в това, но за да се убедя, погледнах серийния му номер. Намерих го в долната част на ръкохватката — 4557993. Извадих барабана. Бяха изстреляни четири патрона — най-малко два от тях са били фатални.
Останах замислен. Цялата инсценировка беше пресилено добра, за да измами човек относно истината. Защо убиецът ще оставя оръжието, за да го намери полицията ли? Бриджит сигурно знаеше, че серийният номер ще бъде проследен. Подмятах револвера умислено от ръка в ръка. Твърде шаблонно — продължавах да си мисля. След това под влияние на внезапен импулс пуснах револвера в джоба си, прекосих стаята, угасих лампите и се спуснах по стълбата.
В хола намерих телефона върху бара и набрах номера на Крийди. Часът бе вече 21,45. Обади се Хамилтън.
— Тук е резиденцията на мистър Крийди.
— Свържете ме с мисис Крийди.
— Ако почакате, ще ви свържа с нейната секретарка, сър.
Няколко щраквания и чух познатия хладен, делови глас:
— Кой е, моля?
— Лю Брендън. Там ли е мисис Крийди?
— Да, но не вярвам да пожелае да говори с вас, мистър Брендън.
— Налага й се да говори, и това не е шега. Свържете ме!
— Не мога веднага. Бихте ли почакали? Ще попитам.
Преди да мога да я задържа, изчезна от линията. Чаках, притиснал слушалката до ухото си със сила, която съвсем не бе нужна. След дълга пауза я чух отново:
— Съжалявам, мистър Брендън, но мисис Крийди каза, че не желае да говори с вас.
Почувствах как устните ми оформиха безрадостна усмивка.
— Може и да не желае, но е наложително. Предайте й, че току-що почина един неин стар приятел. Някой го е застрелял в гърба и представителите на закона сигурно са вече на път да поприказват с нея.
Чух приглушеното й възклицание:
— Какво е пък това?
— Слушайте, дайте ми мисис Крийди! Не може да си позволи да не разговаря с мен!
Настъпи друга дълга пауза, след това се чу пукане и гласът на Бриджит Крийди:
— Ако продължавате да ми досаждате, ще бъда принудена да кажа на мъжа си…
— Много мило, ще изпадне във възторг. Ако това е поведението, считано от вас за най-подходящо, поприказвайте с него още сега, защото летите от беда към беда, и то не по моя вина. Точно в този момент Жак Трисби лежи в леглото си с 38-калибров куршум в гърдите. Така невъзвратимо мъртъв, колкото е мъртва възможността да си получите обратно парите за платените данъци от лани [?]. А вашият 38- калибров колт лежи тъкмо в краката му. Чух как поема дълбоко въздух.
— Лъжете!
— Окей, ако мислите така. Стойте си като препарирана и чакайте органите на властта да налетят отгоре ви. Какво ли ме интересува? Пъхам си главата в торбата, като ви се обаждам, вместо да повикам униформите.
Дълга пауза. Чувах само тихата песен на отворената линия и бързото, изпълнено с ужас дишане на Бриджит. Внезапно тя прекъсна тишината:
— Наистина ли е мъртъв?
— Да, съвсем. Слушайте сега. Къде бяхте между 17,00 в 18,00 днес следобед?
— Тук, в стаята си.
— Да ви е посещавал някой?
— Не, сама бях.
— Секретарката влизала ли е при вас?
— Не, беше излязла.
— Какво направихте с револвера, след като ви го дадох?
— Сложих го някъде из чекмеджетата в спалнята.
— Кой може да се е добрал до него?
— Не зная. Всеки може. Оставих го просто там.
— Някой да ви е търсил?
— Не.
Отправих празен поглед в стената насреща и смръщих замислено вежди.
— Не зная защо правя това заради вас, но ще прибера оръжието. Като изследват куршума, може да открият употребения револвер. Ако стане така, загазвате до гуша, но все пак има някакви шансове да не успеят. Изглежда, някой подрежда сцената така, че да ви припише убийството на Трисби, но може и да греша. Стойте си тихо у дома и се молете. Съществува възможност да се измъкнете от тая каша, но тя не е повече от едно на милион.
Преди да успее да отговори, оставих слушалката. Угасих светлината в хола, затворих френската врата след себе си и закрачих бързо към буика.
Не срещнах никаква кола по пътя надолу. На всеки завой пред мен се появяваха блестящите светлини на Сан Рафаел — градът изглеждаше измамно красив.
Наближаваше 22,15, когато ударих спирачка пред потъналото в тъмнина и спокойствие бунгало. Излязох от колата и видях открит кадилак, сгушен под палмите с угасени светлини. Отидох до входната врата, извадих ключа, и после, като размислих за миг, натиснах дръжката. Вратата се отвори и влязох в хола. Поставих пръст върху ключа за осветлението и застанах заслушан с револвер в ръката си. За един продължителен момент бе съвсем тихо, след което Марго се обади от тъмнината:
— Ти ли си, Лю?
— Какво правиш в тъмното? — пристъпих напред. Светлината отвън бе достатъчна да видя очертанията й.
Беше се изтегнала на миндера, като красивият й профил се открояваше върху залетия от лунна светлина прозорец.
— Пристигнах по-рано. Обичам да лежа, къпана в лунно сребро. Не пали лампите, Лю.
Извадих двата пистолета и ги пуснах в чекмеджето под закачалката до вратата. Захвърлих шапката си на едно кресло и се промъкнах между мебелите до нея.
Доколкото успявах да видя, бе покрита само с тъмен копринен шал. Виждаха се голите й колене. Протегна ръка. Ела и седни тук, Лю. Толкова е хубаво, нали? Погледни морето и картините, нарисувани с лунни лъчи.
Отпуснах се до нея, но не поех ръката й. Мъртвото лице на Трисби стоеше още пред очите ми — отблъскваше всякакво настроение за интимност. Беше достатъчно чувствителна, за да усети това.
— Какво ти е, скъпи? Някакви неприятности?
— Марго… — и спрях за миг, а после продължих: — Някога си била влюбена в Трисби, нали?
Усетих как се сковава. Ръката й замря край тялото.
— Да — промълви след колебание тя. — Бях, някога. Беше едно от тези неочаквани неща. Струва ми се, подлъга ме неговата жизненост и голямото му самочувствие. Всичко това не трая дълго, слава Богу. Никога няма да си простя, че съм била такава глупачка.
— Е, всички правим по нещо, за което после съжаляваме — и запалих цигара. В светлината на пламъка видях как вдигна глава и се взря напрегнато в мен с широко отворени очи.
— Случило се е нещо, нали? Беше ли там горе? Нещо е станало с Жак?
— Да. Мъртъв е. Някой го е застрелял.
Отпусна глава върху възглавницата и покри с ръце лицето си.
— Мъртъв?! — издаде тя приглушен стон. — О, Лю! Зная, че той се държеше с мен безсрамно, но в него имаше нещо… — Лежеше тихо, с ускорено дишане, докато аз бях устремил поглед навън през прозореца.
