величествен, но не бях в настроение да му се възхищавам. Предстоеше ми да мисля за толкова много неща. Не можех да се освободя и от трепетите на очакването. След час и половина Марго и аз щяхме да бъдем съвсем сами в изолираното от света бунгало.
Подкарах по-бързо със запалени фарове — предупреждение за идващите насреща. Достигнах отклонението към „Белият замък“ малко след 21,30. Оставих колата встрани от пътя и отидох пешком до дървената порта. Бутнах я и тръгнах тихо по пътеката. Вече се бе стъмнило съвсем. Носех електрическо фенерче и два инструмента за отваряне на врати и чекмеджета. Спрях в края на поляната, за да огледам къщата, потънала в мрак. Прекосих затревения терен и я обиколих безшумно. Не се виждаше никаква светлина, но преди да се опитам да вляза, отидох до двойния гараж и бутнах едната врата. Тя се отвори. За моя изненада вътре се оказа един пакард-клипър. Пипнах корпуса му и установих, че моторът е студен. Явно, Трисби не бе излизал през целия ден.
Придвижвайки се още по-предпазливо, достигнах терасата и позвъних на затворената входна врата. Изчаках три минути. Никой не се отзова на звънеца. Отидох до френската врата. Някъде от тъмнината изскочи сиамската котка и се отри в крака ми. Хванах дръжката на вратата, опитах се да отворя, но беше заключена. Котката продължаваше да се върти около мен. Наведох се да я погаля, но тя отскочи.
Извадих плоско парче стомана, пъхнах го между двете крила и натиснах. Чу се леко щракване и вратата се отвори. Останах заслушан, но не долових нищо. Холът тънеше в мрак. Извадих електрическото фенерче и го запалих.
Безпокоеше ме фактът, че пакардът стоеше в гаража. Може би Трисби не бе напуснал къщата — но защо пък тази тъмнина? Сметнах за най-правдоподобно някой да го е взел с колата си — затова неговият пакард бе в гаража.
Влязох в хола и запалих лампите. Тогава трепнах. В един от ъглите имаше бюро. Чекмеджетата му зееха отворени и купчини хартии, писма и стари сметки лежаха разхвърляни по него и пода. През хола отсреща видях шкаф с чекмеджета, които също бяха отворени и книжата от тях разпръснати наоколо. Изглежда, някой ме бе изпреварил. От устата ми се изтръгна тихо проклятие.
Приближих насрещната врата и я отворих. Откри се голямо преддверие и стълби, водещи към горните стаи. В дъното имаше още две врати. Отворих едната и се намерих в доста просторна столова. И тук всички чекмеджета и шкафове бяха обърнати наопаки. Другата врата водеше в кухнята, която се оказа недокосвана.
Завърнах се в основата на стълбището. Осветих го и се ослушах. Някъде в къщата се чуваше тракане на часовник, иначе всичко бе потънало в потискаща тишина. Стоях и се чудех какво ли е търсил нахлулият преди мен и дали е намерил търсеното. Задавах си също въпроса как ще реагира Трисби, когато се върне и намери тази бъркотия. Интересно бе да се знае дали ще повика полицията, или няма да прави нищо. Щях да се окажа в незавидно положение, ако се появеше тъкмо сега и ме завареше тук. За миг се поколебах да се изкача горе. Бях убеден, че интересното за мен е било вече отнесено, преди да мога да го открия.
Накрая реших да хвърля бърз поглед на останалата част от къщата и в най-кратко време да изчезвам. Изкачих тичешком стълбите и достигнах широка тъмна площадка. Тогава получих шок, който едва не ме отхвърли надолу. Като отправих снопа лъчи в другия край на коридора, тръгващ от площадката, видях приведената фигура на човек. Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да скочи върху мен.
Сърцето ми се преобърна. Отскочих назад и фенерчето падна от ръката ми, като се търкулна на пода и заподскача по стълбите надолу. Снопът светлина осветяваше последователно ту стената, ту тавана, ту парапета, докато стигна основата на стълбището. Там спря, а аз останах в пълна тъмнина.
Стоях закован, като въздухът свистеше между зъбите ми, а сърцето ми биеше до пръсване. Не се случи нищо. Часовникът продължаваше да цъка, предизвикващ неестествено силно тракане в гробовно притихналата вила. Плъзнах ръка под сакото си и пръстите ми обхванаха дръжката на колта. Измъкнах го от кобура и палецът ми освободи предпазителя.
— Кой е там? — изрекох и установих с досада, че гласът ми звучи като писък на изплашена стара мома, открила мъж под леглото си.
Дълбока тишина продължаваше да ме притиска. Слушах напрегнато, застинал неподвижен, с втренчен поглед, опитващ се да проникне в тъмнината там, Където бях видял приклекналия човек.
Дали не се промъкваше мълком към мен? Дали няма внезапно да се окаже върху раменете ми, с протегнати към гърлото ми пръсти? Изведнъж си припомних как бе умрял Шепи с шиш за лед, забит в шията му. Не стоеше ли срещу мен убиецът на Джек? Не стискаше ли в ръка смъртоносното оръжие?
Тогава нещо се провря между краката ми. Нервите буквално се изтръгнаха от тялото ми. Пистолетът ми изгърмя с трясък, който разклати вратите, а аз отскочих встрани, облян цял в пот.
Чух тихо ръмжене и драскане с нокти. Разбрах, че котката се бе приближила в тъмното и се бе отрила в краката ми.
Стоях притихнал, притиснал гръб до парапета, студена пот се лееше по лицето ми, а сърцето ми удряше като чук. Бръкнах в джоба си и извадих запалката.
— Стой където си! — чух своя глас в тъмното. — Едно помръдваме, и ще получиш порция олово!
Насочил револвера напред, вдигнах запалката над главата си и щракнах. Мъждукащият пламък ми даде достатъчно светлина да видя, че човекът в другия край не бе помръднал. Стоеше все така приклекнал върху петите си — дребен мургав човек, със сгърчено лице, цепковидни очи и голяма, разтегната в гримаса уста, иззад която се подаваха зъбите. От цялата фигура лъхаше неподвижност и вцепененост, та чак тръпки ме полазиха. Никой не би могъл да остане толкова време закован така, освен ако не беше жив.
Пламъкът на запалката започна да тлее.
Спуснах се по стълбите до фенерчето, чиято светлина беше насочена през преддверието към входната врата.
Вдигнах го и отново се изкачих горе. Насочих снопа лъчи към човека. Досетих се, че той е прислужникът на Трисби. Някой го беше застрелял и той се беше довлякъл до ъгъла, за да умре. Локва кръв блестеше край краката му, а тъмно петно бе зацапало черната дреха на гърдите му. Приближих се бавно, като прибрах оръжието си. Докоснах с пръсти лицето му. Студената кожа и вдървените под нея мускули говореха ясно, че беше мъртъв от няколко часа.
Поех дълбоко въздух и насочих светлината встрани от застиналото лице. Две светли точки пламнаха в конуса лъчи, когато котката спря на площадката, настръхнала и ръмжаща, както правят сиамските котки, когато са разтревожени. Наблюдавах, я да прекосява бавно коридора с ниско наведена глава и походка на диво животно, гърчещо опашката си. Мина край Филипино, без дори да го подуши, и спря пред вратата срещу мен. Изправи се на задните си крака, а с предните посегна към дръжката. Посягаше и мяукаше зловещо. Отидох до вратата и я отворих. Стаята тънеше в мрак и безмълвие. Котката спря на прага с наострени уши и леко наклонена настрана глава, а после влезе. Стоях неподвижен с разтуптяно сърце и пресъхнала уста.
Насочих фенерчето към животното. Светлата струя я проследи по пода, до основата на леглото, където спря за миг, а след това със скок се качи горе. Светлият кръг я последва и в този миг сърцето ми сякаш спря.
Трисби лежеше напречно на леглото. Все още беше в бялата си фланелка, тъмночервените гащета и сандали. Котката го доближи и започна да души. В снопа светлина блесна ужасната гримаса върху лицето му, конвулсивно притиснатите ръце и кръвта по чаршафите. Нямаше никаква следа от кръв по бялата фланелка, но бях сигурен, че ако го обърна, ще открия раната. Някои го бе застрелял в гръб при опита му да избяга. Умирайки, се бе прострял напреко на кревата.
III
Обиколих с фенерчето стените, намерих ключа за осветлението и го превъртях. Светлината заля стаята. Погледнах отново към леглото. Сега Трисби изглеждаше много повече мъртъв, отколкото в ограничения светъл кръг преди. Котката обикаляше около главата му, извила гръб и обтегнала леко помръдваща опашка, с уши прилепени назад. Гледаше гневно към мен.
Обиколих с поглед стаята.
Цялата бе разбъркана. Вратите на гардероба зееха отворени. Дрехи се търкаляха на пода. Чекмеджетата висяха измъкнати, отрупани с ризи, чорапи, връзки и шалчета.
