каквото намериш. Хайде, мърдай!
Сержантът погледна изненадано, но се върна в колата, където шофьорът все още седеше зад волана.
— Мислиш ли, че е заминала досега? — запита ме лейтенантът, когато колата пое.
— Да. Но какво се е случило с Холдинг?
— Сега се движиш по ръба на пропастта, Брендън. Крийди е направил бърза сделка със съдията Харисън. Холдинг е отново ръка за ръка с настоящата администрация. Тъкмо в този момент не съществува никаква опозиция.
Това наистина ме замая.
— Да вървим — подкани Ренкин. — Не бива да караме капитана да чака. Не предизвиквай повече неприятности. Беше ти казано да не се пъхаш в тази история. Не можеш да се оплачеш, че не си бил предупреден.
— Но Холдинг ми каза да продължавам!
— Не успя ли да разбереш що за птица е той? — отвърна ми нетърпеливо. — Хайде!
Тръгнахме по познатия път. Всички лампи в къщата светеха. Трима униформени полицаи кръстосваха верандата.
Влязохме в хола през отворената френска врата. Цял взвод дактилоскопи и фотографи работеха. Никой даже не ме погледна.
— Капитанът тук ли е? — запита Ренкин един от тях.
— Горе е, лейтенант — отговори той, като се взираше в дактилоскопската картина, открита по ръба на една от масичките.
Влязохме в преддверието. Двама души в бели престилки изнасяха на носилка тяло, покрито с чаршаф. От размерите му можех да съдя, че това беше трупът на Филипино.
— Хайде — подкани Ренкин, — Мини пред мен.
Изкачихме се и влязохме в стаята на Трисби.
Трупът все още беше прострян на леглото. Капитан Кетчън бе изправил огромната си фигура, втренчен навън през прозореца. Двама цивилни полицаи проверяваха чекмеджетата. Нямаше и следа от сиамската котка.
Спрях до леглото. Не поглеждах към Трисби. Ренкин се облегна до рамката на вратата с ръце в джобовете, вперил поглед в широкия гръб на Кетчън, Той не се обърна, а продължаваше да се взира навън. Дим от пура бликаше от устата му и се стелеше на пластове из стаята — вонеше силно и тежко. Не се случи нищо в продължение на две дълги, неприятни минути. Накрая Кетчън изръмжа:
— Прибра ли пистолета му? — Стоеше все така гърбом. Старият метод на игра по нервите с цел отслабване желанието за съпротива.
Щом лейтенантът напусна прага, един от другите полицаи зае неговото място. Това беше предпазна мярка срещу евентуалното ми решение да хукна по стълбите.
Ренкин поднесе оръжието ми на капитана. Ръката му беше огромна и пистолетът изглеждаше като играчка и нея. Той помириса барабана, отвори го, огледа патроните и ги преброи. Повдигна масивните си рамене и го върна обратно на Ренкин.
— Окова ли го в белезници?
Видях как мускулите по лицето на Ренкин се изпънаха.
— Не, капитане.
— А защо не? — Ръмженето на Кетчън би смразило кръвта и на мечка. Не затопли и моята.
— Не счетох за необходимо.
— Не ти се плаща да считаш това или онова. Сложи му ги!
Лейтенантът ме доближи. Опънатото му лице беше безизразно. Извади чифт белезници. Подадох китките си и те щракнаха зловещо.
— Поставени са, капитане — и Ренкин се отстрани.
Едва сега Кетчън се извъртя бавно. Едрото му брутално лице тъмнееше от преливаща кръв. Малките му очи бяха неспокойни и жестоки като очите на разгневен слон.
— Така значи, въобразяваше си, че ще се изплъзнеш, детективче? — Очите му горяха като въглени. — Фантазираше си твоят защитник Холдинг, че може да ме задържи далеч от шията ти? Е, готов съм да ти покажа колко много си се мамил. — Докато говореше, пристъпваше към мен и можех да видя малки червени пламъчета в погледа му. — Очаквах това свиждане с теб, детективче, но да съм проклет, ако съм се надявал, че ще мога да те прикова с обвинение в двойно убийство.
— Не можеш да ми прикачиш подобно нещо — отвърнах, впил поглед в него. — Мъртви са отпреди пет-шест часа и ти знаеш това.
За човек с неговия ръст сигурно бе възможно да удря бързо. Видях левия му прав, летящ към главата ми, и се изместих тъкмо навреме. Усетих кокалчетата на юмрука му едва да докосват ухото ми, но нямах възможност с вързаните си ръце да блокирам тежкия му десен прав. Попадна в мен като ритник на катър. Свлякох се на пода с подвити колене, мъчейки се да си поема въздух. В продължение на една дълга минута това не ми се удаваше. Чух ръмженето на Кетчън:
— Изправете го!
Един от полицаите ме подхвана и ме изправи на крака. Люшнах се към него, превит надве. Той ме блъсна и се отдалечи. Докато се окопитвах, настъпи тягостна тишина. След малко успях да застана прав. Видях Кетчън пред лицето си, с озъбена жестока усмивка.
— Заминаваш за главната квартира, детективче — от-хапваше като със зъби всяка дума — и ще бъдеш заключен в килия, но ще имаш и компания. Имам три-четири момчета, които обичат да омекотяват бръмбари. След като поработят над теб, ще бъдеш готов да изповядаш и четири убийства, да не говорим за двете.
Знаех, че ако кажа нещо, ще ме стовари отново, а сега само това ми трябваше. Стоях и го гледах.
— А ако не мога да ти лепна убийствата, детективче, ще се уловя за проникване с взлом в чужда къща, Ще получиш три месеца и всеки ден едно от момчетата ще те търкаля. Предупредих те да държиш муцуната си по-далеч от всичко това. Сега има да съжаляваш, че не си ме послушал — и се обърна към Ренкин: — Е, отведи го в главната квартира и го запиши в книгата като обвинен в убийството на Трисби и Филипино. Това ще го задържи, докато разгледаме доказателствата. Все ще бъдем в състояние да му прикачим нещо.
Ренкин се доближи с непроницаемо изражение и ме хвана под ръка.
— Хайде — подкани ме той.
Кетчън от другата страна заби в ребрата ми пръст с размер на банан.
— Ще те накарам да съжаляваш, че не си мъртъв, бръмбар такъв — озъби се той и ме удари през лицето така жестоко, че политнах към Ренкин. — Махай този хапльо от очите ми — ръмжеше той — и го хвърли в тъмницата.
Лейтенантът ме повлече вън от стаята. Излязохме от вилата. Надолу по пътеката към паркинга никой от нас не продума. Полицейската кола с Кенди току-що беше пристигнала и от нея излезе сержантът.
— Намери ли нещо? — запита Ренкин.
— Друг колт-38, с изстреляни наскоро четири куршума — извади Кенди от джоба си пистолета на Бриджит.
— Къде го намери? — намесих се аз. Изгледа ме накриво.
— Под леглото ти… където си го сложил. Поклатих глава отрицателно.
— Не съм го слагал там, но не очаквам да ми повярвате. Ренкин ме гледаше, смръщил вежди.
— Ще го отведа в главната квартира — обърна се той към Кенди. — Ще поискам да се изследва този револвер. Намери ли нещо друго?
— Не.
— Вземи една от колите и си отивай вкъщи. Капитанът има горе достатъчно хора.
— Добре. Ще отведете Брендън сам?
— Да.
Спогледаха се. Стори ми се, че Кенди намигна леко с лявото си око, но може и да съм сбъркал. Той изчезна в нощта.
Лейтенантът ми посочи една от полицейските коли.
