Единствената светлина около нас бе огънчето на цигарата ми.
— Бриджит е, нали? — изведнъж попита тя.
— Не зная.
Внезапно седна на миндера.
— Разбира се, че е Бриджит! Нали се е опитала да го застреля днес следобед? Нали ти каза така? Позволи ли й да си прибере пистолета? — и спусна краката си от миндера. — Върнала се е там и го е убила! Този път няма да се измъкне!
— Какво мислиш да правиш?
— Ще съобщя на татко, разбира се. Той ще изтръгне истината от нея!
— Да допуснем, че успее… а после?
Извъртя глава. Въпреки че не виждах лицето й, знаех, че бе впила поглед в мен.
— Та какво? Ще я изхвърли! Ще се разведе!
— Струва ми се, че ти настояваше да се държи настрана от полицията? — изрекох спокойно.
— Полицията? Ами, разбира се. Полицията не трябва да узнае. Татко няма да се обърне към тях, Ще я изхвърли и ще се разведе.
През прозореца видях бързо приближаващи се фарове на кола по неравния път. Погледът ми бе привлечен от червения прожектор над покрива.
— Не можеш да ги държиш настрана, Марго — изправих се. — Те са вече тук.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
I
В светлината на луната видях да се измъкват от колата лейтенант Ренкин и сержант Кенди. Униформеният шофьор остана зад волана.
Когато доближиха стълбите, излязох на верандата да ги посрещна. Изпречих се пред Ренкин и той спря на второто стъпало.
— Трябва да говоря с вас — каза той. — Да влезем вътре.
— Погледни зад себе си, лейтенант — пошепнах тихо, за да не чуе Кенди. — Сигурно ще промениш намеренията си?
Изви глава и видя открития кадилак. Измести поглед още по-надясно и видя буика, а след това се втренчи въпросително в мен.
— Може ли това да означава нещо?
— Да ти подскажа ли чий е този „кади“? Още не си произведен в чин капитан, лейтенанте. Ха влезеш вътре, и съм готов да се обзаложа, че няма да бъдеш произведен.
Сне шапката си, вторачи се в нея, прекара неспокойни ръка през косата си, наложи я отново и отстъпи назад.
— Елате. Ще поговорим в колата. Трябва да вървим у Трисби.
— Вървете вие, лейтенант, аз съм зает. Сега не ми е до Трисби. Трябва да се погрижа за собственичката на кадилака.
— Доброволно ли ще тръгнете, или насила? — В гласа му звучеше раздразнителност.
Кенди се доближи, като плъзна ръка в джоба на сакото.
— Окей, ако поставяте въпросите така — заслизах по стълбите. — Какво имате наум, лейтенант?
— Я не си играйте на криеница! — прозвуча свирепо гласът му. — Нали току-що се завърнахте от вилата на Трисби?
— Малко трудно ще го докажете — настаних се на задната седалка на полицейската кола, Ренкин седна до мен, а Кенди до шофьора.
— Да тръгваме — разпореди лейтенантът. Колата потегли.
Погледнах назад към бунгалото. Какво ли щеше да си помисли Марго. Не видях следа от нея. Могла е за няколко минути да се облече и да се отдалечи. Така ми се искаше сега да не бях ходил до „Белият замък“.
— Предайте ми пистолета си! — обърна се внезапно Ренкин към мен.
— Не е у мен.
Полицаят нареди на шофьора да спре. Колата се закова.
— Къде е?
— В бунгалото.
— Връщай се! — Нотка на нетърпение прозвуча в гласа му.
Шофьорът обърна и подкара бързо по обратния път.
— Върви с него! — заповяда Ренкин на Кенди. Излязох и тръгнах. Кенди вървеше като опашка подире ми. Отворих вратата, запалих осветлението и доближих закачалката. Опитах да не допусна сержанта до чекмеджето, но той ме избута, отвори го и измъкна моя 38-калибров колт.
— Този ли е?
— Да.
Гледах в празното сега чекмедже и усещах тръпки по гърба си. Пистолетът на Бриджит бе изчезнал.
Кенди отвори револвера и огледа барабана му, подуши го, изгрухтя и го пусна в джоба си.
— Чий е този „кади“ там?
— По-добре попитай лейтенанта.
Зяпна ме, направи гримаса и присви рамене.
— Да вървим!
— Защо е всичко това? — казах, докато се чудех дали Марго ни слуша.
— Кого мислиш да баламосваш? — В тона му звучеше презрение. — Видяхме те, когато влезе у Трисби, видяхме те и когато излезе.
— Така ли? Тогава защо не ме арестувахте, сержанте?
— Досега нямахме заповед за арестуване, но сега имаме.
— Чия заповед?
— На капитана.
— А Холдинг знае ли?
Кенди премести дъвката от едната в другата страна на устата си.
— Можеш да забравиш за Холдинг. От час на час положението в този град се мени. Хайде, не е хубаво да караме капитана да чака.
Върнахме се в колата.
— Прибра ли го? — запита Ренкин.
— Да — подаде му сержантът револвера. — Съвсем скоро е стреляно с него.
— Мога да ви обясня това — намесих се. — Не вярвам да се опитвате да припишете на мен убийството на онези двама?
— Не се опитвам да правя нищо — гласът на Ренкин беше равен и уморен. — Само замълчете, моля ви. Беше ми наредено да ви отведа и аз ви водя.
— Какво чувам за Холдинг?
— Ще разберете — и лейтенантът се отпусна в ъгъла на колата. — Мълчете само.
Нищо повече не беше казано, докато не приключи бързият бяг до Крест.
По време на пътуването помислих малко. И внезапно осъзнах, че съм уловил ключа за разрешаване на загадката. Не можех да бъда абсолютно сигурен, но изведнъж отделните части на мозайката придобиха смисъл. Това бе едно от онези неочаквани и бързи просветвания, когато като по чудо съзираш как липсващото звено се намества между отделните късове, макар че до този момент то не ти е говорило нищо. Нямах време да изпитам възбудата от това откритие, понеже пристигнахме в „Белият замък“.
Излязохме и Ренкин разпореди на Кенди:
— Вземи колата и обратно в бунгалото! Джексън да дойде също с теб. Претърси мястото и донеси тук
