репутация на дива и отегчителна жена.
Грейвс ме гледаше въпросително:
— Какво общо имаш с Крийди?
— Нищо. Името изплува изведнъж в съзнанието ми. Чух някой да го споменава. Чудех се кой ли ще е.
Детективът ме изгледа замислено, после внезапно отвори вратата и излезе. Запалих цигара и се проснах на кревата.
Джек беше казал, че новият случай обещава луди пари. Ако клиентът му е бил Лий Крийди, то наистина… Но защо пък човек с положението на Крийди ще наема невзрачен детектив от триста мили далеч? Със своята позиция и банкова сметка той би могъл да потърси услугите и на „Пинкертън“, и на която и да било друга реномирана агенция за разследвания.
Прекарах пръсти през влажната си коса. Човек като Крийди ще да е заобиколен от секретари, бабаити телохранители, лакеи и цяла гмеж то йес-сър хора, чиято грижа ще е да държат такива като мен на страна. Няма да е леко да го доближи човек, за да го попита той ли е наел Джек Шепи и защо.
Сръбнах глътка уиски за кураж, а после вдигнах телефона.
— Дайте ми Грейвс — замолих телефонистката.
След кратка пауза Грейвс се обади.
— Налага ми се да проведа разговор. Чисто ли е около телефонистката?
Не му бе необходима шифрограма, та да разбере за какво става дума.
— Не се тревожи. Едно ченге повися тук известно време, но си отиде.
Поблагодарих му и отново завъртях телефона. Помолих момичето от телефонни услуги да ме свърже с Лий Крийди. След малко чух мъжки глас
— Тук е резиденцията на мистър Крийди.
Този, който говореше, сякаш имаше сливи в устата или пък в миналото сливиците му са били простреляни.
— Свържете ме с мистър Крийди! — наредих отривисто.
— Ако бъдете добър да ми съобщите името си, сър — гласът прозвуча хладно, — ще ви свържа със секретаря на мистър Крийди.
— Името ми е Лю Брендън. Не ми трябва секретарят, а лично мистър Крийди.
Не допусках, че номерът ще мине. И не мина.
— Ако почакате така, сър, ще ви свържа със секретаря.
Досадата в гласа му звучеше обидно — като шамар през лицето.
Чуха се няколко щраквания, а след това рязък глас, достатъчно остър да среже цял хляб, отсече:
— Слуша Хамършълт. Кой говори?
— Лю Брендън. Търся мистър Крийди
— Почакайте така, моля.
Като се ослушах внимателно, чух тежко дишане и шум от прелистване на страници. Сигурно Хамършълт преглеждаше книга с адреси. Хитро момче. Не започва с грубости, преди да да разбере с кого говори.
— Мистър Брендън? — В тона вече се прокрадваше известна агресивност. — Каква е вашата професия?
— Мистър Крийди ще ви каже, ако пожелае вие да знаете това. Свържете ма по-бързо и не ми губете времето.
Гласът ми прозвуча грубо и заплашително. Това не подейства особено, но все пак тонът му стана по- приличен.
— Не е възможно да говорите с мистър Крийди — каза той помирително. — Ако ми изложите исканията си, аз ще му кажа и той би могъл да ви потърси.
— Знаех, че наближава безплодния край на разговора. Беше безполезно да ставам груб, затова реших да изиграя и последния си, не особено силен коз.
— Кажете му, че съм по-старшият съдружник в агенция „Стар“ от Сан Франциско. Очаква ме, за да му докладвам.
— Очаква ви? — В гласа на секретаря прозвуча изненада и недоверие. — Добре, мистър Брендън, ще му предам и ще ви потърсим. Телефонният номер моля?
Дадох му номера на хотела и той затвори.
Натиснах угарката в пепелника, допих чашата и затворих очи. Ще трябва да чакам час, дори повече. А може би изобщо вече няма да ги чуя. Не виждах какво друго мога да сторя. Отпуснах се и след малко задрямах.
Острият звън на телефона се вряза болезнено в съзнанието ми. Събудих се тъй изплашен, че едва на паднах от леглото. Грабнах слушалката и хвърлих поглед към часовника. Бях спал само петнадесет минути.
— Мистър Брендън? — Познах гласа на Хамършълт.
— Да.
— Мистър Крийди ще ви приеме днес следобед в 15,00.
Не вярвах на ушите си.
— В 15,00?
— Да. Моля ви да бъдете съвсем точен. За този следобед имаме уговорени няколко срещи. Ще ви бъдат отделени само няколко минути.
— Предостатъчни са ми — казах и затворих.
За известно време останах легнал, с поглед в тавана. Крийди трябва да е клиентът на Джек! Как иначе можех да си обясня защо човек с неговото положение ще си прави труд да ме приема? Погледнах часовника отново. Имах на разположение по-малко от час.
Извадих от куфара най-добрия си костюм.
ГЛАВА ТРЕТА
I
Имението на Лий Крийди бе разположено в самия край на дълъг една миля полуостров — тесен провлак, вдаващ се в морето точно по средата на залива Тор Бей. От булевард „Бей“ се откриваше живописен изглед към него.
Преди да завия по частното шосе, минаващо по цялата дължина на полуострова, намалих скоростта.
Резиденцията представляваше масивна постройка — триетажно здание с огромни прозорци и тераси. Синият му покрив блестеше на слънцето. Стените се закриваха от пълзящи растения и цветя. Задната част на сградата бе надвесена над морето върху висока стръмна скала. Оттам се откриваше величествен изглед към двете страни на залива
Карах нашия буик. Намерих го оставен от полицията пред хотела. Дълбока драскотина минаваше по едната и един от тасовете бе смачкан. Не знаех дали полицаите са виновни за това, или пък Джек се бе ударил някъде по пътя от Фриско насам. По-вероятно беше вината да е на Джек. Никога не е бил достатъчно дисциплиниран шофьор и не се е съобразявал с правилника. Бях доволен, че имах подръка колата. Щях да направя икономия поне от парите за таксита. Животът в Сан Рафаел беше много скъп и се налагаше да пестя всеки цент
Завих от булевард „Бей“ по пътя за полуострова. След около стотина метра достигнах голям надпис, който съобщаваше, че само посетителите на имението Тор могат да продължат. Четвърт миля по-нататък шосето бе препречено от бариера, а до нея стърчеше къщичката на пазачите.
Двама души, облечени в бели ризи и бричове с бял кант, обути в черни лъскави ботуши, очакваха приближаващата кола. И двамата имаха мутри на бивши полицаи. На кръста на всеки от тях висеше голям колт, калибър 45.
— Имам среща с мистър Крийди — уведомих ги.
