— Оо, виждам, че сте закопчали коланите. Не ви ли стягат? — попита тя.
Жената с норките се направи, че не я вижда. Хари каза, че неговият е добре.
Девойката му се усмихна широко и той погледна нагоре, давайки й възможност добре да види лицето му. Тя не даде никакъв признак, че го е познала, и се обърна, за да се заеме с работата си от дясната страна на прохода.
Хари хвърли поглед на вестника. Очите му едва-едва докосваха напечатаното. Сърцето му биеше толкова силно, че той се чудеше дали жената до него не го чува.
„Още петнадесет минути“ — помисли си той. Погледна през рамо и срещна очите на Луин. Той седеше с каменно лице. Беше се свил в седалката си с вдигната яка, ниско нахлупена шапка и ръце в джобовете. Хари надникна зад него, към Франкс, който пушеше. Главата му спазматично потрепваше. Той се намръщи на Хари.
Надписът, забраняващ пушенето светна и Хари загаси цигарата си. После се загледа в първата страница на вестника, който мачкаше в ръцете си. Едно заглавие прикова вниманието му и той изтръпна. Когато започна да чете краткото съобщение, двигателите на самолета се пробудиха с рев.
„След осемнадесет месеца упорити преговори с компетентните власти в САЩ милионерът Ли Такамори, собственик на Далекоизточната търговска корпорация, миналата седмица постигна успех в своята борба да достави на Токио промишлени диаманти от нашата страна.
Беше дадено официално разрешение за експорт на диаманти на стойност три милиона долара, които тази вечер със специална охрана ще отлетят за Сан Франциско, за да бъдат натоварени на кораб за Токио.
В интервю с нашия специален кореспондент мистър Такамори каза, че въпреки ожесточената съпротива на определени среди той най-после бил успял да убеди федералните власти, че промишлените диаманти са крайно необходими за икономическото съживяване на Япония.
Предполага се, че мистър Такамори лично е финансирал сделката и това е било решаващият фактор в продължителните преговори. Когато бе запитан дали гарантира плащането, мистър Такамори отказа да направи коментар.
Говори се, че мистър Такамори ще отпътува със самолет за Токио в края на месеца, за да бъде приет от императора и награден за своите заслуги.“
Хари сгъна вестника и го пусна под седалката си. Спомни си предупреждението на Борг: „Няма ли диаманти, няма мангизи!“ Онзи юнак Такамори щеше да получи удар. Нямаше ли диаманти, нямаше да има и награждаване!
Самолетът вече се движеше. Той видя как пробляснаха светлините на паркинга. „Буикът Роудмастър“ си беше отишъл. Борг щеше да кара като луд по летище „Скай Ранч“. Хари погледна часовника си. Още десет минути!
II
Хари пъхна ръка във вътрешността на шлифера си и пръстите му докоснаха хладната дръжка на неговия „Колт — 45“. Чудеше се как ли щеше да реагира екипажът на самолета, когато го видеха да влиза в пилотската кабина. Там щяха да бъдат капитанът, вторият пилот-навигатор, бордовият инженер и радистът. Всичките млади, енергични и със здрави нерви. Ами ако се направеха на герои? Ако се хвърлеха насреща му? Той реши да стреля в тавана. Това щеше да им върне разсъдъка. Притесняваха го не толкова те, колкото пазачът. Той беше професионалист, на когото плащаха, за да се справя с трудни положения. В багажното отделение ли беше, или в коридора? Франкс щеше да се погрижи за него. Луин щеше да се заеме с пътниците. Ако знаеше, че при диамантите ще има охрана, щеше да помоли Дилейни за четвърти човек.
Внезапно изпита потребност да разбере къде е пазачът и се изправи, заставайки на пътеката.
Видя как ръката на Луин се плъзна под палтото и поклати глава. Луин свъси вежди. Ръката му остана скрита, докато наблюдаваше как Хари минава покрай него, накуцвайки.
Наведен напред, Франкс също гледаше в Хари, докато той се приближаваше към него. Хари отново поклати глава. Отвори вратата и влезе в камбуза.
Хети Колинс приготвяше няколко мартинита. Тя го видя и му се усмихна.
— Втората врата вдясно — каза тя.
Той кимна, но без да я поглежда. Гледаше към коридора, който водеше към багажното отделение.
Пазачът седеше на една сгъваема седалка пред вратата на товарния отсек. Когато съзря Хари, той се извърна наполовина и дясната му ръка се отпусна върху дръжката на револвера. Носеше велурена ръкавица на ръката, с която стреляше. Неговите движения и ръкавицата стреснаха Хари — те представляваха „визитката“ на професионалист.
Охраняващият беше млад — приблизително на годините на Хари. Имаше светлосини очи и четвъртито лице с тънки устни и бдително, живо изражение. Той изглеждаше опасен и бърз и сърцето на Хари се преобърна. Това момче щеше да му създаде проблеми. Осъзна го моментално.
Хари влезе в тоалетната и затвори вратата. Остана прав един безкраен миг, мислейки усилено. Най- безопасното и сигурно нещо, което можеше да направи, бе да изолира пазача, разсъждаваше той. Със залостването на вратата между салона и кухнята щяха да го неутрализират, докато успееше да приземи самолета. След това тримата биха могли да му видят сметката. Сети се за пустия коридор. Нямаше да успеят да го изненадат. Можеха да го нападат само един по един. Ако покажеше желание за борба, щеше да им създаде големи неприятности.
Хари почувства как по лицето му потече струйка студена пот. Погледна към огледалото над умивалника. Видя, че беше пребледнял, а очите му бяха разширени от страх. Направи усилие да се усмихне, но устните му бяха като парализирани.
Той излезе от тоалетната, без да поглежда към пазача.
Хети Колинс носеше поднос с мартинитата към салона. Хари й отвори вратата, влезе след нея и затвори. Спря се до Франкс.
— Седи в коридора — каза той, навеждайки се, с уста близо до вибриращата глава на Франкс. — Ще го заключа. От тази страна на вратата има резе. Ще се заемем с него, когато слезем долу.
— Не — рече Франкс. — Ти Ще се погрижиш за екипажа. Аз ще се оправя с пазача. Веднага щом докараш екипажа тук, ще вляза и ще му видя сметката.
— Изглежда бързак и не е от лесните. Опасен е…
— Уф! Я млъквай! — озъби се Франкс. — Мислиш ли, че не мога да се справя с боклук като него?!
Хари вдигна рамене.
— Е, добре. Ти ще водиш погребалната процесия, ако не внимаваш. Ще изчакам момичето да отиде обратно в камбуза и после влизам в кабината.
Той се върна на мястото си.
Жената с коженото палто смучеше мартини и пушеше. Тя му отправи неодобрителен поглед, когато сядаше. Той отказа мартинито, което му предложи Хети Колинс, след което, докато тя вървеше по пътеката обратно към кухнята, се изправи, погледна към Луин, кимна, погледна Франкс и кимна пак.
Луин се изниза от мястото си и бързо тръгна между седалките, за да застане при вратата на пилотската кабина.
Двама или трима от пътниците ги зяпаха озадачени. Франкс стана от мястото си и се облегна на вратата, която водеше към камбуза.
— Слушайте, боклуци такива! — извика той, напрягайки гласа си до краен предел. — Това е обир. Ако някой от вас мръдне, лошо му се пише! Седете тихо, дръжте си човките затворени и нищо няма да ви се случи!
Неговият четиридесет и петкалибров автоматичен пистолет беше вече в ръката му. Луис също беше
