извадил револвера си.
Хари не изчака да види реакцията на пътниците. Той отвори вратата на пилотската кабина и изкачи трите стъпала. Докато оглеждаше познатата обстановка, револверът беше в ръката му, а сърцето му блъскаше като ковашки чук.
Бордовият инженер — момче, което не познаваше — седеше пред своето инструментално табло. Забил очи, радистът наблюдаваше зеления екран на радара. До него беше пултът на втория пилот-навигатор. Зад тях се намираха двете пилотски места. Той разпозна гърба на Сенди Мак’Клър — пилот, с когото бяха приятели. Добро момче и добър летец. Втория пилот не познаваше.
Бордовият инженер го зяпаше с изцъклени очи. Беше се полуизправил.
— Остани на мястото си! — грубо каза Хари. — Това е обир! Махни си ръката от онзи ключ. — Вие двамата отивайте в салона!
— Ти си луд! — каза бордовият инженер, с почервеняло от гняв лице. — Няма да можеш да се оправиш с всичко това! — Той се изви към пилота. — Мак! Хей, Мак!
Хари направи крачка към него и го удари през лицето с барабана на револвера си, сваляйки го на стола му. Той отстъпи назад с плувнало в пот лице, така че да може да контролира и четиримата мъже.
Мак’Клър се обърна и го изгледа. Вторият пилот се беше изправил на крака с пребледняло лице и уплашен поглед.
— Отивайте и тримата в салона или ще ви пробия по една дупка! — озъби се Хари. — Вдигнете си ръцете!
Радистът бавно стана от мястото си. Той помогна на бордовия инженер да се надигне. От неговото лице течеше кръв. Изглеждаше зашеметен.
— Влизайте там вътре! — каза Хари.
Те слязоха по стъпалата към салона. Една жена изпищя, когато видя инженера.
Луин избута покрай себе си тримата мъже и им кресна да седнат на пътеката. По свирепите нотки в гласа му Хари разбра, че той започваше да се изнервя. Искаше му се да надзърне в салона и да види дали Франкс се е справил с пазача, но не смееше да откъсне поглед от Мак’Клър.
— Включи на автопилот и отивай в салона! — рече му той.
— Не говори глупости — отвърна Мак’Клър. — Този самолет е поверен на мене. Аз нося отговорност за пътниците. Няма да мръдна оттук! Ти си луд! Не можеш да се оправиш с всичко това…
— Включи на автопилот! — каза Хари. Той избърса потта от очите си с опакото на ръката. — Аз ще поема машината. Хайде, по-живо!
— Ти ли? — зяпна го Мак’Клър. — Няма да ти позволя да управляваш този самолет!
— Ако не се махнеш от онзи стол, ще те застрелям! — извика Хари.
Мак’Клър се поколеба.
— Ще се справиш ли?
— Разбира се, че ще се справя. Изчезвай от стола! Мак’Клър включи с удар автопилота. Неохотно стана от пилотското място.
— Не прави никакви опити! — каза Хари, дръпвайки се назад, за да му направи място да мине покрай него. — Отвън има още двама, които са много по-опасни от мене.
— Ако си тръгнал на лов за диаманти — рече Мак’Клър, никога няма да се измъкнеш от тях. На летището има ескорт, който ще ни чака да кацнем.
Отивай там и млъквай!
Мак’Клър погледна към Хари. Лицето му беше придобило твърд и решителен израз. Хари имаше чувството, че той ще се нахвърли върху него. Разбра го по очите му. Знаеше, че не може да застави себе си да го застреля. Стегна се, очаквайки го да се приближи.
Тогава се чу трясъкът от един изстрел, моментално последван от друг, идващ от пистолет с по-голям калибър. Мак’Клър се размърда, извърна глава и се отправи към вратата, която водеше в салона. Хари остави револвера да се плъзне между пръстите му, като го улови за барабана. Той замахна към тила на Мак’Клър. Дръжката се стовари върху черепа му, поваляйки го на колене. Хари го удари още веднъж и той се изпружи.
Надникна в салона, прекрачвайки Мак’Клър. Пътниците седяха като истукани, с побелели и уплашени лица. Луин стоеше на пътеката с револвер в ръка. Лицето му беше бледо и лъщеше от пот. Тримата от екипажа седяха на пода с ръце върху главите си.
Хари обхвана сцената с един единствен бърз поглед. Тогава зърна Франкс, който се беше облегнал на вратата, водеща към камбуза, притискайки с ръка рамото си. По вътрешната страна на ръкава му се стичаше кръв и капеше от пръстите му. Докато Хари го гледаше, краката му се огънаха и той се свлече на пода.
— Какво става? — попита Хари. Без да се обръща, Луин рече:
— Пазачът! Там вътре е. Улучи Тед. Май се кани да си пробие път със стрелба!
Гласът на Луин беше фалцов. Звучеше така, сякаш нервите му се бяха изпокъсали.
— Няма да го направи — каза Хари. — Ще си остане вътре. Разправях на този глупак…
— Отиди и превържи ръката на Тед — рече Луин. — Ще умре от загуба на кръв.
— Трябва да управлявам „хвърчилото“ — отвърна Хари ядосано. — Накарай някого от екипажа.
Той се наведе и улавяйки неподвижното тяло на Мак’Клър, го довлече от стълбите вътре в салона.
Мършавата жена с палтото от норки хвърли поглед към Мак’Клър, издаде някакъв звук, наподобяващ цвиленето на кон, и падна в несвяст. Друга жена запищя. Бордовият инженер почти се изправи на краката си, но Луин му извика да седне.
Хари се върна в пилотската кабина. Изключи автопилота и пое управлението. Целият трепереше, а сърцето му щеше да се пръсне.
Небето се беше очистило и имаше чудесна луна. Той измени курса и се насочи към пустинята. Минутите минаваха. Не спираше да мисли, че щом приземеше самолета, щеше да се наложи той и Луин да се заемат с пазача. Устата му скоминяса от страх.
Дяволите да го вземат Франкс! Той го беше предупредил. Сега пазачът беше нащрек и щеше да е готов да ги посрещне. Ако се затвореше в багажното отделение, можеше да ги държи на разстояние цели часове. Изглежда, нямаше да успеят да вземат диамантите.
Той не завиждаше на Луин. Не би желал да бъде там отвън, лице в лице с всичките тези хора, с екипажа, кървящия Франкс и притаилия се пазач.
Сети се за петдесетте хиляди долара, които бяха вече в Ню Йорк. Няма ли диаманти, няма „сухо“! Трябваше по някакъв начин да се доберат до оня тип. Можеше дори да се наложи да го убият. Тази мисъл го вледени.
Хари летя около десет минути, след което започна да лови ориентири. Отново промени курса. Отдолу пустинята се разстилаше като бял набръчкан чаршаф. Той снижи самолета на петстотин фута. Можеше ясно да различава пясъчните дюни и хълмовете. Някъде на изток имаше широка и равна ивица земя. Той свали още по-ниско машината, като се наведе напред, за да вижда през плексигласа, забравяйки за миг онова, което ставаше в салона.
Тогава забеляза една мигаща светлинка. Вече можеше да различи колата и дребничката фигурка, размахваща мощен прожектор.
Хари не беше обърнал внимание на Сам Мийкс, когато се беше запознал с него. Той беше невзрачен младеж с изострено от слабост лице, на не повече от деветнадесет години и с една кирлива на вид ивица мъх върху горната си устна, която играеше ролята на мустаци. Луин беше казал, че той е добър шофьор, но Хари не можеше да си представи, че би се справил с мъжага като пазача.
Той описа широка окръжност със самолета. Стори му се, че нямаше да има проблеми с кацането. Включи задкрилките и спусна самолета към мигащата светлина. Беше показал на Мийкс къде точно трябваше да застане, когато тримата с Борг бяха ходили да оглеждат терена предния ден.
Хари почувства как колелата се допряха до земята, отскочиха, после пак се допряха. Машината се разтърси и уплашен, че колесникът няма да издържи натоварването, Хари бързо изключи двигателите. От двете страни на кабината се вдигнаха пясъчни вихрушки, след което самолетът се подчини на спирачките и спря.
Хари се измъкна от пилотското кресло, грабна револвера, който беше оставил до себе си на пода, отиде бързо до вратата и надникна в салона.
