— Но ние все още не сме сигурни, че ще ни изнудват.
Тя повдигна косата от раменете си с нервен жест, който започна да ми става познат.
— Да не мислиш, че този човек е взел банския ми за спомен? — попита тя прекалено вежливо.
— Няма нужда да ставаш саркастична. Опитвам се да помогна.
— Поне би могъл да бъдеш реалист.
— В момента не може да се говори за изнудване — казах аз с неестествено висок глас. — Казах, че ще те измъкна от това и ще го направя.
Тя ме погледна замислено.
— Това означава ли, че ще плащаш на този човек, за да мълчи?
— На кой човек?
— На този, който ми е взел банския.
— Но той е просто плод на въображението ти. Дори не знаем дали съществува.
— Мислиш ли, че банският ми е изчезнал по своя собствена инициатива?
— Възможно е да си го забравила на плажа.
— Не съм! — изкрещя тя и очите и хвърлиха искри. — Оставих го в колата и някой го е взел!
— Добре, няма нужда да се вълнуваш заради това. Може да е бил случаен крадец.
Тя ме фиксира.
— Чес, ще се закълнеш ли, че не си го взел ти?
— О, за Бога, не започвай пак!
— Ще се закълнеш ли, че не си го взел?
— Разбира се, че не съм го взел.
Отвърнах на погледа й ядосано. Ръката й се отпусна до облегалката на стола и тя затвори очи.
— Помислих, че ти се обади тази сутрин по телефона. Помислих, че се опитваш да ме изплашиш. Гласът приличаше на твоя.
Аз замръзнах.
— Какво искаш да кажеш? Кой ти се е обадил?
— Тази сутрин към девет телефонът иззвъня. Аз го вдигнах. Един мъж попита дали разговаря с г-жа Люсил Ейткън. Стори ми се, че си ти. Отговорих утвърдително, а той каза: „Надявам се, че ви хареса плуването снощи“ и затвори.
Аз загасих цигарата и изведнъж ми стана студено.
— Защо не ми каза това отначало?
— Помислих, че си ти. Затова толкова много държах да дойда с теб и да си взема банския.
— Не съм бил аз.
Тя отвори очи и погледна към тавана.
— Затова казах, че сигурно ще ни изнудват.
— Но на плажа нямаше никой. Не може да са ни видели.
— Който и да беше, знаеше, че съм ходила да плувам.
— И мислиш, че този човек е взел банския?
— Да.
Изправих се бавно и отидох до барчето.
— Ще пийнеш ли?
— Ами, добре.
— Уиски или джин?
— О, уиски.
Сипах две твърди напитки в чашите и пуснах кубчета лед. Тъкмо ги взех, за да ги пренеса през стаята, когато телефонът иззвъня. Мускулите ми се стегнаха. Бавно оставих чашите. Люсил се беше наострила на стола, с ръце на коленете. Спогледахме се, докато звънът прорязваше тишината в стаята.
— Няма ли да го вдигнеш? — каза тя с дрезгав шепот.
Бавно пресякох стаята и вдигнах слушалката.
— Ало? — казах аз и не можах да позная собствения си глас.
— Господин Честър Скот ли е?
Мъжки глас. Останах с впечатление, че тонът е небрежен. Сякаш слушах човек, който крие някаква шега и не желае да я сподели с никой.
— Да. Кой е?
— Трябваше да правите любов с нея, г-н Скот. Не трябваше да я оставите да избяга в никакъв случай. В края на краищата затова са ни дадени жените.
Думите бяха изговорени бавно и ясно. Нямаше как да ги сбъркам.
— Какво искате да кажете? — студена пот обля лицето ми. — Кой сте вие?
Равномерното бръмчене в ухото ми подсказа, че си говоря сам.
VI
Пуснах слушалката върху телефона с трясък, който предизвика експлозия в напрегнатата тишина на стаята. Обърнах се бавно и погледнах Люсил. Тя стоеше тревожна и изплашена, и стискаше коленете си с ръце.
— Кой беше? — попита тя с притаен дъх.
— Не знам — отговорих аз, връщайки се към фотьойла. Седнах. — Но мога да се опитам да позная. Мисля, че беше същият мъж, който ти се е обаждал тази сутрин.
Казах й какво точно чух. Тя покри лицето си с ръце. Аз самият също се чувствах доста зле. Това беше шок и се загледах през прозореца, опитвайки се да удържа треперенето на ръцете си. Тя каза:
— О, Чес! Какво ще правим?
— Не знам. Това усложнява нещата.
— Виждаш ли, бях права? Той ще ни изнудва.
— Не е споменал нищо за изнудване и докато не го направи, няма смисъл да допускаме, че ще ни изнудва.
— Разбира се, че ще ни изнудва! Той има банския, знае, че сме били заедно на плажа, знае, че аз съм виновна за смъртта на полицая! Разбира се, че ще ни изнудва!
— Сега, чакай малко! Не знаем дали банският е у него и дали знае, че си убила О’Брайън. Сигурно е само, че ни е видял на плажа.
— Разбира се, че е взел банския и е видял повредената кола!
— Не знаем това със сигурност, Люсил! — казах аз рязко. — Ако тези две телефонни обаждания подготвят почвата за изнудване, може би той ни заплашва да каже на мъжа ти, че ни е видял на плажа заедно. Може да не знае нищо за катастрофата.
Тя махна нетърпеливо с ръка.
— Какво значение има? Дори и да не знае за катастрофата, ние пак ще трябва да му платим, ако ти не искаш да си загубиш работата, а аз не искам да загубя Роджър.
— Не бъди толкова сигурна — казах аз и я изгледах. — Можем да отидем до полицията. Те знаят как да се справят с изнудвачи и ще ни отърват.
— Как можеш да говориш така? — попита тя ядосано. — Той е видял колата.
— Не знаем това. Може и да не я е забелязал в тъмнината. Може да е претърсил вътре, да е взел банския и да не е забелязал удареното.
— Говориш, за да не скучаеш! Сигурна съм, че знае за катастрофата!
— Тогава защо нищо не каза за нея? Това би било много по-мощен довод за изнудване.
Тя се отпусна назад, изтощена. Ръцете й лежаха в скута.
— Нека бъде твоето. Знам, че грешиш, но нека бъде твоето. Какво смяташ да правиш?
— Нищо по отношение на него в момента. Признавам, че усложнява нещата, но не е основната опасност. Тя идва от полицията. Дори ако този приятел знае за катастрофата и се опита да ни изнуди, може би ще сме в състояние да се откупим, което не може да се каже за полицията. Те са истинската опасност.
