— Трябва да е бил там. Мисля да отида и да огледам терена на дневна светлина. Сигурно се е скрил някъде. Но умът ми не стига къде може да е бил. Нямаше никакво прикритие, доколкото си спомням. Хрумвало ли ти е, че след като си оставила банския в колата, този човек може да се е появил и да го е взел?
Тя ме изгледа втренчено.
— Не, не е.
— Ако го е взел, докато сме се карали, това би означавало, разбира се, че той не знае за катастрофата.
— Но вратата на гаража беше разбита. Тогава го е взел.
— Бях забравил за това. Добре, да продължаваме. Какво стана, след като се върна при колата и отпътува?
— Бях разстроена. Карах по пътя. След около една миля чух някакъв мъж да вика…
— По-полека, Люсил. Колко бързо караше?
— Бързо. Не знам точно колко.
— Колко бързо — сто, сто и десет? Важно е.
— Може би сто. Не знам.
— Не видя ли О’Брайън? Не го ли задмина?
— Не.
— Беше карала една миля, когато го чу да вика.
— Да.
— Тогава сигурно си го задминала по пътя. Стоял е там с изгасен фар, минала си покрай него и той те е последвал.
— Предполагам.
— Какво стана после?
Тя се раздвижи неспокойно.
— Казах ти. Чух го да вика и завъртях кормилото. Чух страничния удар.
— Не чу ли двигателя на мотоциклета?
— Мисля, че да.
— Намали ли скоростта?
— Загубих контрол над колата. Уплаших се. Мисля, че ускорих.
— Той се е изравнил с теб, откъде — отляво или отдясно?
Тя се поколеба и се намръщи.
— Не помня.
— Видя ли го, като те настигна?
— Видях светлината на фара. Изплаших се и свих.
— Сега помисли, светлината отдясно ли беше?
Тя отново се поколеба и каза:
— Да. Той ме настигна и изкрещя през прозореца. Да, сега си спомних.
Погледнах я настойчиво. Тя седеше напрегната, без да ме гледа, с ръце здраво стиснати между коленете.
— Сигурна ли си?
— Разбира се, че съм.
— Но не беше преди малко.
— Сега съм. Беше отдясно. Сигурна съм.
Нарочно ли лъжеше или просто правеше грешка? Колата беше ударена отляво. О’Брайън не би могъл да я догони отдясно.
— Не може да си права, Люсил. Левият фар беше счупен. Той те е настигнал отляво. Освен това, той просто не би могъл да се изравни с теб от дясната ти страна. Така би предизвикал катастрофа.
За момент тя се изчерви, но бързо се окопити.
— Тогава защо ме питаш, ако знаеш от самото начало? — попита ядосано. — Не помня от коя страна беше.
Погледнах я изпитателно и свих рамене.
— О’кей, карай да върви. Тъй или иначе си го ударила. Какво стана, след като чу удара?
Тя отклони погледа си. Лицето й беше мрачно.
— Продължих да карам.
— Ударът е бил доста силен.
— Да.
— Ти сигурна ли беше, че си го ударила?
— Разбира се, знаех, че съм го ударила.
— Изгуби контрол, ускори и продължи да караш, без да спреш, за да видиш дали е наранен.
Тя повдигна косата от раменете си с раздразнение.
— Налага ли се да продължаваш? Вече съм ти казала какво стана.
— Трябва да си изясня случая, Люсил. Ти продължи до магистралата. После какво направи?
— Знаех, че съм повредила мотора на човека, а също и колата ти. Уплаших се. Помислих си, че е по- добре да ти кажа. Не исках да се връщам, за да не се срещна с полицая, затова реших да дойда до дома ти и да те почакам.
Докато я слушах, запалих друга цигара. Гледаше надолу и беше много напрегната.
— Как разбра къде живея?
Тя се стегна.
— Бях потърсила адреса ти в телефонния указател — каза тя преднамерено бавно, сякаш за да си даде време да помисли. — Веднъж минах покрай къщата ти с велосипеда. Знаех къде живееш.
Имах неприятното усещане, че не казва истината.
— Карала си почти три километра, преди да стигнеш до пътя за насам. Размина ли се с някоя кола?
— Не мисля.
— Сигурна ли си?
— Не помня да съм минавала покрай коли.
— Не може да не си минала, Люсил. В края на краищата това е магистрала. Било е около десет и половина. Сигурно е имало много коли на пътя.
— Не забелязах никакви.
— Поне с една кола си се разминала, Люсил.
— Така ли мислиш? — гласът й се извиси. — Казах ти, че не съм. Какво значение има това?
— Карала си с един фар, другият е бил ударен. Всеки, който идва срещу теб, би помислил, че си с мотоциклет, докато не те наближи достатъчно, за да види, че караш кола. Това се помни.
Тя се размърда нетърпеливо.
— Какво толкова?
— Много. В случай, че колата е била забелязана, полицията ще знае в коя посока си пътувала. Така ще разберат, че не си напуснала града. Това е нещо, в което не могат да бъдат сигурни — дали колата, убила О’Брайън, е напуснала града, преди пътищата да бъдат блокирани. Ако са те видели, полицията ще знае къде е колата. Вместо да претърсват целия град, ще знаят, че първото място за претърсване са крайбрежните пътища — точно тук!
Колкото и да е невероятно, лицето й побледня още повече.
— О, не съм помислила за това.
— Заради това задавам всички тези въпроси. Моля те, опитай да се концентрираш. Страшно е важно. Размина ли се с някакви коли?
Тя поклати глава безпомощно.
— Не мога да си спомня. Мислех само как да стигна по-бързо при теб.
— Спомни си поне дали не срещна коли по пътя насам?
— Сигурна съм, че не.
Като поразмислих, реших, че ситуацията е доста тежка. Тя сигурно се беше разминала с много коли на
