— Но ти не можеш да направиш това. Аз бях виновна.
— Стана случайно. Ако беше спряла и ако беше намерила помощ, най-вероятно щеше да ти се размине. Но за да ти се размине, щеше да ти се наложи да кажеш истината пред съда. Трябваше да им обясниш защо си избягала с колата. Така нямаше да влезеш в затвора, но щеше да се окажеш в центъра на един скандал. Можеш да си представиш как щеше да ни сдъвче пресата. Съпругът ти вероятно щеше да се разведе с теб, а аз със сигурност щях да загубя работата си. Така че, дори сега да отидеш и да разкажеш на полицията какво се случи, и двамата сериозно ще загазим. Нали ти е ясно?
Тя кимна.
— Нямам намерение да казвам на полицията какво стана — продължих аз. — Има шанс да не открият кадилака и аз ще се възползвам от този шанс. Но ако го намерят, ще им кажа, че аз съм карал и съм ударил полицая. И за двама ни е важно ти да не се замесваш. Ако съм късметлия, ще ми се размине с по-лека присъда. Мъжът ти изглежда ме цени и може да ме вземе пак на работа, когато изляза. Ако ти влезеш в играта, той ще ме вкара в черния списък и никога няма да получа работа в рекламата. Така че, както виждаш, мисля за себе си толкова, колкото и за теб, когато казвам, че ще поема вината.
Тя остана неподвижна известно време, а после ръцете й се отпуснаха.
— Наистина ли, Чес? Наистина ли ще им кажеш, че ти си го направил?
— Да, точно това възнамерявам.
Тя въздъхна дълбоко.
— Добре, ако си сигурен…
— Сигурен съм…
Тя повдигна косата си от раменете и се намръщи. Не изглеждаше чак толкова облекчена, колкото очаквах.
— Сега не се ли чувстваш по-добре, Люсил?
— О, да, разбира се — тя се загледа в ръцете си и продължи — има още нещо, Чес. Забравих банския си костюм в колата.
Бях силно разочарован. Мислех, че поне ще ми благодари за това, че я изкарвам от кашата.
— Добре, ще се погрижа за това като си тръгнеш. Ще взема банския и когато дойда следващия път у вас, ще ти го донеса.
Тя облиза устни.
— Не може ли да отидем и да го вземем сега?
— Ще го взема аз, когато отида при колата.
— Искам го сега.
Сега разбрах защо е толкова настоятелна. Ако полицията откриеше колата и банския, можеха да установят на кой е.
— Добре, почакай тук. Аз ще ти го донеса.
— Бих искала да дойда с теб.
— По-добре недей. Не можем да си позволим да ни видят заедно.
— Предпочитам да дойда. Изгледах я въпросително.
— Какво има, Люсил? Не вярваш ли, че ще ти го дам?
Тя не издържа на погледа ми.
— Много е важно за мен.
— Естествено, но не по-малко важно е да не ни забележат заедно. Аз ще ти го донеса.
Тя стана.
— Предпочитам да дойда с теб, Чес.
С големи усилия обуздах надигащия се гняв. Обърнах се и излязох в антрето. Тя ме последва.
— Почакай тук. Ще докарам колата.
Оставих я на вратата, отидох до гаража и изкарах понтиака на пътя. Излязох от него и се огледах. Не видях никой наоколо.
— Хайде — махнах й с ръка.
Тя изтича надолу по стълбите, по пътеката и се шмугна в колата. Седнах до нея и ускорих към дома на Сийборн. Когато пристигнахме, слязохме и двамата. Минах напред и тръгнах по алеята към гаража. Изведнъж се заковах на място. Люсил спря до мен.
ВРАТАТА НА ГАРАЖА БЕШЕ ОТКРЕХНАТА.
Предната вечер я бях заключил, след като прибрах кадилака. Не можеше да има съмнение в това. Не само че бях заключил, но след това проверих дали е затворено добре.
— Какво има, Чес? — попита Люсил рязко.
— Почакай тук — казах аз и се втурнах напред към гаража, блъснах вратата и погледнах вътре.
Кадилакът беше все още там. На ярката слънчева светлина смачканият калник и счупеният фар изглеждаха по-грозни, отколкото предната вечер на светлината на фенерчето.
Погледнах катинара на вратата. Хлад пропълзя по гърба ми, като видях, че е изкривен. По дървото имаше следи от лост. Люсил дойде при мен.
— Какво има?
— Някой е бил тук.
Дъхът й секна.
— Кой?
— Откъде да знам?
Тя ме хвана за ръката.
— Мислиш ли, че са били от полицията?
— Не. Ако беше така щяха вече да са ме прибрали. Името ми е на талона на колата.
— Банският ми, Чес!
— Къде го остави?
— Отзад на пода.
Влязох в гаража, отворих задната врата на колата и погледнах вътре. Ако тя наистина беше оставила банския си на пода, той вече не беше там.
Над нас бръмчеше някакъв самолет — друг звук не се чуваше. Стори ми се, че тишината продължи много дълго. Застанах до колата, напразно загледан в задната седалка и пода на колата. Усещах, че сърцето ми ще се пръсне. Люсил каза с отмалял глас:
— Какво става?
Обърнах се и я погледнах.
— Не е тук.
Очите й се разшириха.
— Трябва да е там! Чакай да видя!
Отместих се встрани и тя погледна в колата.
— Трябва да бъде тук — промърмори тя и влезе вътре.
Започна да опипва с ръце под седалката.
— Сигурна ли си, че не си го оставила на плажа?
— Разбира се, че съм сигурна! — отсече тя. — Сложих го на пода!
Тя излезе от колата. В очите й се четеше паника.
— Може да си го сложила в багажника — казах аз и заобиколих колата.
Отворих капака и погледнах вътре. Нямаше бански. Затворих багажника и се върнах при нея.
— Какво си направил с него? — попита тя.
Погледнах я втренчено.
— Какво искаш да кажеш? Нищо не съм правил с него. Дори не знаех, че си го оставила в колата.
Тя се отдалечи от мен.
— Лъжеш! Взел си го и си го скрил!
— Как можа да го кажеш?! Казах ти, че дори не знаех, че е в колата!
