обща.
— О, Чес…
Тя захлупи лице на облегалката и започна да хлипа. Наблюдавах я за момент. После станах, прегърнах я и я притеглих към себе си.
— Какво ще ни сторят? — тя изпъшка и хвана двете ми ръце.
— Не трябва да се тревожиш за това. Нищо не можем да направим, докато не видим какво ще кажат вестниците утре. След това ще решим.
— Представи си, че е имало свидетели!
— Не е имало. На плажа нямаше никой. — Притиснах я до себе си. — Изпревари ли някоя, кола, след като го удари?
Тя ме отблъсна, изправи се несигурно на крака и тръгна към прозореца.
— Едва ли. Не мога да си спомня.
— Важно е, Люсил. Опитай се да си спомниш.
Тя пак отиде до дивана и седна.
— Не, не мисля.
— Добре. Сега слушай, трябва да обсъдим това утре, след като видим вестниците. Ще дойдеш ли тук? Не мога да измисля друго място, където да поговорим необезпокоявани. Можеш ли да дойдеш към десет?
Тя ме гледаше, без да ме вижда. Погледът й беше празен.
— Ще ме пратят ли в затвора?
Това ме разтърси. Сега осъзнах, че ако я хванат, ще я осъдят. Не може да убиеш полицай и да ти се размине. Може да убиеш някого случайно и ако си намериш първокласен адвокат, да се измъкнеш от наказанието, но не и ако си убил полицай.
— Стига си говорила така! Доникъде няма да стигнеш. Кога ще бъдеш тук утре? Можеш ли да дойдеш към десет?
— Сигурен ли си, че не трябва да правим нищо? — тя започна да бие юмруците си един в друг. — Ако разберат…
— Няма да разберат. Чуй ме, Люсил! Не трябва да се паникьосване. Първо трябва да видим какво ще пишат вестниците. Не трябва да правим нищо, без да знаем фактите. А ще ги знаем утре сутринта. Ако се видим тогава, ще можем да решим какво да правим.
Тя притисна слепоочията си с пръсти.
— Не мислиш ли, че трябва да кажа на Роджър? Може да успее да направи нещо.
Ако мислех, че Ейткън може да помогне, нямаше да се поколебая да отида с нея и да му разкажа цялата мръсна история, но бях сигурен, че той не би могъл да направи нищо, за да я спаси. В случай че тя отидеше при него, щеше да стане ясно, че сме били заедно на плажа. Той щеше да попита защо е побягнала. Познавах Ейткън достатъчно добре, за да бъда сигурен, че ще успее да измъкне истината от нея и тогава с мен щеше да бъде свършено. Поех си дълбоко въздух.
— Не можеш да му кажеш, Люсил. Ако му кажеш, как ще му обясниш какво си правила в моята кола? Как ще му обясниш какво си правила на плажа? Как ще му обясниш, че аз и ти сме били на плажа заедно, събличали сме се и сме плували заедно? Ако мислех, че мъжът ти може да се намеси, щях да дойда с теб и да му разкажа, но той не може. Ако загубиш разсъдък и му разкажеш, ще му дадеш основание за развод, а аз ще си загубя работата.
Тя ме погледна втренчено и каза с пресекващ от уплаха глас:
— По-скоро бих се развела, отколкото да отида в затвор, а и Роджър няма да позволи да отида в затвора. Той е много влиятелен. Сигурна съм, че няма да позволи да вляза в затвора.
Хванах я за ръцете и леко я раздрусах.
— Люсил, разсъждаваш като дете. Веднъж да разбере, че сме били на плажа заедно, и ще си измие ръцете. Хич няма да го е грижа какво става с теб. Това трябва да ти е ясно.
— Не е вярно — каза тя отчаяно. — Може да се разведе с мен, но няма да допусне да отида в затвора. Такъв е той. Не би позволил да се говори, че жена му е била в затвора.
— Ти изглежда още не осъзнаваш сериозността на положението — казах аз, като се опитвах да говоря тихо и спокойно. — Убила си полицай. Добре, станало е случайно, но не си спряла и нямаш шофьорска книжка. Всеки друг да беше убила, мъжът ти можеше и да успее да те измъкне, но дори да беше по- влиятелен и от Айзенхауер, а той не е, не би могъл да направи нищо за теб сега.
— Искаш да кажеш, че ще се наложи да вляза в затвора?
Лицето й сякаш се смали, а очите й станаха по-кръгли и по-големи. Ужасът постави отпечатъка си върху свежата й красота.
— Не, те не знаят, че си го направила и не мисля, че някога ще научат. Трябва да сме абсолютни глупаци, за да им кажем, докато не научим точно какво се е случило. А когато научим, ще, решим какво да правим.
Тя захапа долната си устна и ме погледна.
— Значи, просто да не правим нищо?
— Не и тази вечер. Разбра ли за утре? Ще дойдеш ли тук към десет? Тогава ще решим какво да правим.
Тя кимна.
— Е добре, тогава ще те закарам вкъщи.
Тя стана и тръгна пред мен. Мина през хола и антрето, и спря рязко пред входната врата.
— Не можем да се върнем обратно в колата, Чес. Не мисля, че отново ще мога да се кача в нея.
— Имам друга. Взех я назаем от един приятел по-долу — хванах леко ръката й и я изведох на верандата. — Няма да се връщаме в кадилака.
Изгасих светлината в антрето и затворих вратата, докато тя чакаше на верандата. Тъкмо завъртях ключа и чух мъжки глас:
— Хей, това вашата кола ли е?
Почувствах се така, сякаш бях протегнал ръка в тъмнината и бях докоснал оголен електрически кабел. Мисля, че не трепнах чак толкова силно, колкото ми се стори. Чух как Люсил притаи дъх изведнъж, но поне успя да се шмугне в сянката на верандата, където не можеше да бъде забелязана.
Погледнах надолу към пътеката. Един мъж стоеше на портала. Беше прекалено тъмно, за да го видя добре. Успях да различа, че е висок и едър. Зад понтиака на Сийборн беше спрял един буик кабриолет.
— Не мърдай — прошепнах на Люсил.
После слязох по стълбите, минах надолу по пътеката и стигнах до високия мъж.
— Съжалявам, че ви стреснах — извини се той.
Сега бях близо до него и можах да видя, че е на около четиридесет и пет, има гъсти мустаци и червендалесто, засмяно лице.
— Мислех, че сте ме видял. Това не е ли колата на Джак Сийборн?
— Да — казах аз задъхано — взех я назаем, докато моята е на ремонт.
— Вие ли сте Честър Скот?
— Да.
— Приятно ми е — той ми подаде ръка — аз съм Том Хакет. Не знам дали Джак ви е говорил за мен. Но за вас ми е споменавал доста често. Тъкмо минавах и се чудех дали старият разбойник не е тук.
Питах се дали е видял Люсил. Бяхме излезли от осветеното антре. Зависи колко дълго беше стоял пред портала. Здрависах се с него за довиждане. Ръката ми беше студена в сравнение с неговата.
— Не, Джак няма да дойде тук преди август. Никога не идва по-рано.
— Реших да рискувам. Тръгнал съм към Палм Бей. Ще отседна в хотел „Парадизо“ за две седмици. Жената пристига с влак утре. Не може да понася дългото пътуване с кола. Става й лошо. — Той се засмя добродушно. — Не че много ми пука. Така имам малко време и за себе си. Помислих си, че ако Джак е тук, можем да си пийнем и да си подрънкаме заедно.
— Няма да дойде тук преди август.
— Аха, нали вече казахте — той ме погледна. — Ако нямате друга работа, защо не отидем някъде да пийнем? Вечерта сега започва.
— Бих искал, но имам среща.
