Удряй и бягай

заминава.

— Няма да ходя в офиса днес, Тоти.

Той ме погледна загрижено.

— Болен ли сте, г-н Скот?

— Не, просто искам да си почина през уикенда — казах аз и тръгнах към терасата. Вестниците пареха в ръцете ми.

— Изглеждате болен — обяви той и продължи да ме зяпа.

— Няма значение как изглеждам — срязах го аз. — Измий чиниите и се махай.

Ужасно исках да погледна вестниците, но някак си се удържах. Тоти беше хитър. Не исках да заподозре някаква нередност.

— Планирах да измия кухнята тази сутрин, г-н Скот. Има нужда. Няма да ви се пречкам.

Като изговарях бавно и внимателно думите, му казах:

— Отложи го за понеделник. Рядко си давам почивка през уикенда и искам да се помотая из къщи сам.

Той сви рамене.

— О’кей, г-н Скот, както кажете.

Пак се запътих към терасата.

— А, г-н Скот…

— Кажи? Какво има?

— Може ли да ми дадете ключа от гаража?

Сърцето ми прескочи. Естествено той щеше да попита какво прави понтиакът там и къде е кадилакът. Той много се гордееше с него. Поддържаше го изряден и благодарение на непрекъснатите му грижи колата все още изглеждаше като нова след година и половина здраво каране.

— Защо ти е?

— Там има един парцал, който искам да занеса в къщи, г-н Скот. Сестра ми каза, че ще го изпере вместо мен.

— За Бога, не ме тормози с това! — изръмжах аз. — Остави го! Искам да си прочета вестниците.

Излязох на терасата и седнах. Не помръднах, докато не отиде в кухнята. Тогава разгърнах вестниците с несигурна ръка. С крещящи заглавия, изтипосани на първите страници, вестниците се надвикваха, че с този случай ще се сложи край на подобни произшествия. Това, крещяха те, е най-жестокото и безмилостно убийство на всички времена.

Според „Палм Сити Инкуайърър“ патрулиращият сержант Хари О’Брайън — починалият — бил сред най- популярните в градската полиция. И трите вестника показваха негова снимка. Приличаше на типично безсърдечно и брутално ченге: мъж около трийсетте, с малки непроницаеми очи, тънки устни и груби, неприятни черти. В „Палм Сити Инкуайърър“ се казваше, че бил добър католик, добър син на своите родители, трудолюбив и съвестен полицай.

„Само два дни преди да бъде така жестоко покосен, О’Брайън споделил с приятелите си, че смята да се жени в края на идния месец — продължаваше статията. — Предполагаемата годеница е госпожица Долорес Лейн, популярна артистка в нощния клуб «Литъл Тавърн»“.

Редакторите и на трите вестника пищяха, че градската администрация трябва да открие шофьора на колата и да го накаже заслужено. Но това, което наистина ме изплаши, не беше истеричното джафкане в пресата. Позицията на полицията беше много по-застрашителна.

Джон Съливан — шеф на полицията — в интервю пред пресата, дадено късно миналата вечер, казваше, че нито един от хората му няма да получи почивка, преди да бъде открит шофьорът, убил О’Брайън.

Изобщо не се заблуждавайте — беше казал Съливан в заключение на десетминутната си възхвала на качествата на О’Брайън — че няма да заловим този човек. Това не е обикновено произшествие. И в миналото е имало случаи, в които полицаи са били убити при пътни произшествия, но шофьорите са били изправяни пред съда. Те не са бягали. С това, че е избягал, този човек се е белязал като убиец, а аз няма да търпя убийци в този град. Ще го открия! Знаем, че колата му е силно повредена. Всяка кола в този град ще бъде проверена. Можете да ми вярвате. Всеки собственик на автомобил ще получи пропуск. Всеки шофьор, който е ударил колата си след произшествието, трябва да докладва за това в полицията, иначе ще загази. Той ще трябва да убеди моите хора как е ударил колата, а ако не успее, аз ще разговарям с него и ще ми бъде много мъчно, ако не успее да ме убеди. Пътищата са блокирани. Нито една кола не може да напусне града, без да бъде проверена. Доволен съм, че колата на убиеца е в нашия капан. Тя е скрита някъде. Трябва само да я намерим. А когато я открием, ще дам на собственика да разбере, че е страшно лошо да убиеш едно от моите момчета и да избягаш.

И така, докато стана десет без десет, докато се отърва от Тоти, докато премисля прочетеното, имах удоволствието да изпия две двойни дози уиски.

Видя ми се невероятно, че смятат да проверят всяка кола в града. Задачата беше непосилна, но после си спомних как веднъж четох, че полицията е претърсила буквално всяка кофа за боклук в града, за да намери оръжието на убиеца и след четири дни невероятно усърдие и търпение го беше открила. Казах си, че ще бъде опасно да подценявам Съливан. Ако той наистина смяташе да направи каквото казва и ако това не беше само шоу за пресата, може би щяха да проверят всяка кола, дори да им трябваха цели седмици. В десет часа слязох по пътеката и застанах на портала в очакване на Люсил.

Нямах много време, за да реша какви да бъдат следващите ми ходове, но бях взел две важни решения. Реших, че и дума не може да става да се ходи в полицията и да се казва истината. Реших също, че ако открият кадилака, ще трябва да поема вината за произшествието.

Това, което ме накара да взема подобно решение, не беше само любовта ми към Люсил. Очевидно нямах голям избор. Нямаше смисъл и двамата да загазим и освен това чувствах, че аз съм виновен. Ако не бях обезумял и не се бях държал лошо, тя нямаше да потегли сама.

Ако оставех тя да поеме вината, истината щеше да излезе наяве и аз не само щях да загубя работата си, но и да отида в затвора за съучастничество. Ако тя останеше чиста, а аз имах късмета да се измъкна с лека присъда, Ейткън може би щеше да ме върне на работа, след като излежа присъдата. Все още размишлявах върху това, когато Люсил пристигна. Оставих колелото й в гаража и я заведох в хола.

— Видя ли вестниците? — попитах аз и затворих вратата.

— Да. Сутринта говориха и по радиото. Чу ли какво казаха?

— Радиото? Не, не съм се сетил. Какво казаха?

— Търсят информация — гласът й изневери. — Искат всеки, който е видял ударена кола по пътищата снощи, да се обади. Обърнаха се към всички сервизи с молба да съобщят веднага, ако някой им закара ударена кола за ремонт — тя ме погледна втренчено, лицето й беше бледо и измъчено. — Страх ме е. Сигурна съм, че ще ме намерят. Какво да правя сега?

Притеглих я към себе си.

— Всичко ще бъде наред. Мислих за това. Не трябва да се страхуваш. Хайде да поприказваме. Няма за какво да се тревожиш.

Тя ме отблъсна и се намръщи.

— Как можа да го кажеш? Какво имаш предвид?

Носеше блуза с деколте и бледозелен тесен клин. Дори в това критично положение усетих, че се възхищавам на това красиво малко създание.

— Седни — казах аз и я заведох до канапето.

Аз седнах на един фотьойл срещу нея.

— Няма смисъл и двамата да се забъркваме в тази каша — продължих аз. — Ако открият колата, аз ще поема цялата вина.

Тя се вкамени. Ръцете й се свиха в юмруци и ме зяпна стъписана.