ударен. Когато запалих фенерчето, можах да видя размера на повредата. Фарът беше строшен, а калникът — смачкан. Имаше дълбока драскотина на вратата, където боята беше свалена. Тя продължаваше назъбена по цялата врата. Тези подробности се набиха веднага на погледа ми. После заобиколих колата. На десния заден калник имаше яркочервено петно, което блесна на светлината на фенерчето ми. Бялата ивица на гумата също беше изцапана. Не ми беше нужно много време, за да приема факта, че това е кръв. Побиха ме тръпки и ми прилоша. Изглежда беше ударила странично мотоциклета, беше съборила човека и го беше прегазила със задното колело. И не беше спряла!
Изгасих фенерчето и отстъпих назад. Потта по лицето ми беше лепкава и студена на топлия нощен въздух. Сега той вероятно беше на пътя и умираше от кръвоизлив.
Бързо се върнах в хола. Тя все още лежеше по гръб, загледана в тавана със стиснати юмруци. Дишаше като риба на сухо, учестено и неравномерно. Изглеждаше много зле. Взех чашата с бренди и отидох до нея.
— Ето, пийни от това. Хайде, няма смисъл да плачеш.
Повдигнах главата й и я накарах да пийне малко. Тя отблъсна чашата и потръпна.
— Ще отида да видя какво е станало. Чакай тук. Ще се върна колкото може по-бързо.
Тя кимна, без да ме погледне. Часовникът над камината показваше единайсет без двайсет.
— Просто почакай. Няма да се бавя.
Тя пак кимна.
Оставих я и слязох при кадилака. Спрях и погледнах счупения фар и смачкания калник. Беше ми ясно, че трябва да съм луд, за да изкарам колата на пътя в това състояние. Всеки, който забележеше повредата, щеше да се сети на сутринта, като прочете във вестниците за катастрофата. И все пак имах нужда от кола, и то веднага. Тогава се сетих, че Сийборн — собственикът на къщата по-долу — държеше една кола в гаража си за ваканцията. Бях се отбивал при него от време на време и знаех, че оставя ключа на корниза, над вратата на гаража. Реших да взема неговата кола. Качих се в кадилака и бързо отидох до къщата на Сийборн. Оставих колата отвън, промъкнах се до гаража, намерих ключа и отворих двойната врата.
Това беше един очукан понтиак от 1950 година. С него съседът разкарваше шестте си деца наоколо, когато дойдеха на почивка. Изкарах понтиака на пътя, оставих го със запален двигател и вкарах кадилака в гаража. Затворих вратата и я заключих. Пуснах ключа в джоба си.
Качих се в понтиака и бързо тръгнах към магистралата. След десет минути бях при плажния път. Приближих отклонението внимателно. Имаше около шест коли, паркирани встрани. Фаровете им светеха по дължината на пътя. Две ченгета блокираха с мотоциклетите си достъпа до пътя. С разтуптяно сърце спрях зад последната кола и слязох. Имаше един дебелак с панамена шапка на тила и с ръце в джобовете, който зяпаше ченгетата. Отидох при него.
— Какво става? — попитах аз колкото може по-небрежно. — Какъв е проблемът?
Той се обърна и ме погледна. Беше тъмно, а фаровете на колите светеха надолу. Той можеше да види само краката и обувките ми, без други подробности, които да разпознае по-късно.
— Катастрофа. Убили са едно ченге. Винаги съм казвал, че тия ченгета си търсят белята, като се пъхат отпред. Е, този е направил номера за последен път.
Лицето ми се обля в студена пот.
— Убит ли е?
— Аха, ударен и зарязан на пътя. Не мога да кажа, че обвинявам тоя, дето го е направил. Ако и аз имах нещастието да убия ченге, без свидетели, хич не бих се мотал да се извинявам. Ако го хванат, ще го разпнат на кръст. Винаги съм казвал, че ченгетата в тоя град са като нацисти.
— Убит ли, казахте? — едва познах гласа си.
— Точно така — през главата. Сигурно нещастникът се е ударил в колата отстрани и после е паднал под задното колело.
Той посочи към един висок, слаб мъж, който говореше разпалено на тълпата.
— Ей онзи със сивия костюм го е открил. Той ми разказа. Лицето му било като гъба, напоена с кръв.
Изведнъж едно от ченгетата прекоси пътя.
— Хей, вие, банда лешояди! — изрева той грубо. — До гуша ми дойдохте. Махайте се от тука! Чувате ли? Свине като вас правят катастрофите с металните си ковчези! Махайте се! Разкарайте се всички!
Дебелият каза с половин уста:
— Разбра ли сега? Нацисти! — и тръгна към колата си.
Върнах се при понтиака, запалих, направих обратен завой и бързо тръгнах към къщи. Когато влязох в хола, заварих Люсил сгушена в един от големите фотьойли. Изглеждаше много малка, беззащитна и уплашена. Лицето й имаше цвета на стар пергамент. Когато влязох, тя се наежи и ме прикова с поглед.
— Всичко ли е наред, Чес?
Отидох до барчето, налях си едно двойно уиски, добавих малко вода и го изпих жадно.
— Не, не бих казал.
Седнах на един стол до нея, без да я поглеждам.
— О — последва дълга пауза. — Успя ли… видя ли…?
— Полицията беше там — не можах да събера смелост да й кажа, че го е убила. — Не го видях.
Отново мълчание и след това:
— Какво ще правим сега, Чес?
Погледнах часовника над камината. Вече беше единайсет и двайсет.
— Не мисля, че можем да направим каквото и да било.
Видях как се стегна.
— Искаш да кажеш, че няма да направим нищо?
— Точно така. Става късно. Ще те закарам у вас.
Тя се наведе напред, с ръце на коленете и ме погледна многозначително.
— Но, Чес, сигурно можем да направим нещо? Трябваше да спра. Беше случайно наистина, но трябваше да спра! — заудря тя коленете си с юмруци. — Може да ме познае, ако ме види. Може да е взел номера на колата. Сигурно трябва да направим нещо.
Изпих уискито, оставих чашата и се изправих.
— Хайде, ще те закарам у вас.
Тя не помръдна. Очите й бяха широко отворени и питащи.
— Ти криеш нещо от мен. Какво е то?
— Лошо е, Люсил. По-лошо не може да бъде, но не трябва да се плашиш.
— Какво имаш предвид? — гласът й изведнъж стана писклив.
— Прегазила си го.
Тя стисна юмруци.
— О, не. Много ли е пострадал?
— Да.
— Заведи ме у дома, Чес. Трябва да кажа на Роджър.
— Не можеш да му кажеш. Той нищо не може да направи.
— Напротив, може. Той е приятел с шефа на полицията. Ще може да обясни.
— Какво да обясни?
— Че току-що съм се научила да карам, разбира се. Че е станало случайно.
— Страхувам се, че няма да направи никакво впечатление.
Тя се вкамени. Очите й се ококориха от ужас.
— Толкова много ли е пострадал? Да не би… да е мъртъв?
— Да. Рано или късно ще го научиш. Да, той е мъртъв.
Тя затвори очи и вдигна ръце към гърдите си.
— О, Чес…
— Не се паникьосвай — опитах се гласът ми да остане непроменен. — Нищо не можем да направим — поне за момента. Загазили сме, но ако запазим самообладание…
Тя ме погледна втренчено, устните й трепереха.
— Но ти не беше в колата. Няма нищо общо с теб. Аз съм виновна.
— И двамата сме вътре, Люсил. Ако не се бях държал така, ти нямаше да избягаш. Вината ни е
