как се кара кола, но със сигурност плуваше отлично. Влязох след нея, но видях, че е безнадеждно да се опитвам да я настигна. След малко тя зави към брега и се върна почти толкова бързо, колкото беше изчезнала.
Тя ме заобиколи.
— Не се ли радваш, че влезе?
— Не съм сигурен.
Обърнах се на гръб и се загледах в голямата луна. Водата беше топла, но аз не бях в настроение да й се наслаждавам. Очаквах с нетърпение да свърши с плуването и да излезем на брега. Тя се отдалечи, върна се отново и се задържа до мен. Почиваше си върху водата, без да приказва. Тези минути бяха най-дългите, които някога съм преживял. Накрая не издържах.
— По-добре да се връщам.
Започнах да плувам към брега, а тя ме следваше. Като излязохме от водата и тръгнахме по пясъка към мястото, където беше оставила роклята си, тя изведнъж каза:
— Какво ще правиш утре, Чес?
— Не знам… нищо специално. Може да поиграя голф.
— Чудех се дали ще можем да се срещнем. Една приятелка ме покани да излезем, но лесно мога да се измъкна и бихме могли да излезем на дълго пътешествие в провинцията.
Сега бяхме в сянката на палмите. Взех една от хавлиите и й я подхвърлих. С другата започнах да си бърша косата.
— Някой може да ни види — казах аз и седнах на пясъка.
Тя стоеше до мен и бършеше ръцете си с гръб към луната.
— Можем да внимаваме. Бих могла да дойда при теб с колелото и после да караме само по странични пътища.
Усетих как усуквам хавлията с юмруци.
— Не мисля, че е благоразумно да се срещаме през деня, Люсил. Всеки може да ни види.
Тя хвърли кърпата и седна до мен. Обгърна коленете си с ръце и ги придърпа под брадичката.
— Не е ли отвратително?
— Наистина е така.
— Щеше да е забавно да излезем за цял ден с колата. Бихме могли да си направим пикник. Не мислиш ли, че можем да рискуваме?
— Искаш да рискуваме? — попитах аз с дрезгав глас.
— Не виждам кой може да ни забележи. Мога да си сложа шапка с голяма периферия и слънчеви очила. Ще си вдигна косата. Обзалагам се, че никой няма да ме познае.
— Би ли имала нещо против, Люсил, ако мъжът ти разбере?
— Ами, да.
— Какво би направил той според теб?
— Ще бъде ядосан, разбира се, но хайде да не говорим за това сега. Гледай, да предположим, че дойда при тебе. Бихме могли да прекараме деня заедно. Там е пусто, нали? Ще можем да плуваме и да хапнем навън, без никой да ни види.
— Едва ли казваш това сериозно.
Тя се замисли за малко, а после скочи на крака.
— Прав си. Хладно ми е. Ще се обличам.
Тя си взе роклята и обувките, и избяга към колата. Стоях като вкаменен, все още стискайки хавлията. Така останах може би десет минути, после я чух да ме вика.
— Чес…
Не помръднах и не се обърнах.
— Няма ли да дойдеш, Чес?
Аз пак не се обърнах. После я чух как тича по пясъка и след малко спря до мен.
— Не чуваш ли, че те викам?
Дългите й стройни крака бяха на едно ниво с очите ми. Погледнах нагоре. Беше си облякла роклята, но от това, че нямаше нищо под нея, не ми стана по-леко.
— Седни, искам да си поговорим.
Тя се отпусна на пясъка малко встрани от мен и сви крака по себе си.
— Да, Чес?
— Наистина ли искаш да излезем утре с колата на пикник? Само ние двамата?
Лунната светлина осветяваше напълно лицето й. Тя не скри изненадата си.
— Стори ми се, че каза…
— Няма значение какво съм казал. Искаш ли да го направим?
— Но, да, разбира се, че искам.
— О’кей, кажи на мъжа си, че искаш да прекараш деня с мен и ако той се съгласи, ще отидем.
Тя се наежи.
— Не мога да го направя. Знаеш, че не мога. Той… той не знае, че те познавам.
— Ами тогава, кажи му, че сме се запознали.
— Не разбирам — тя се наведе напред и ме загледа втренчено — изглежда си много ядосан. Какво има, Чес?
— Кажи му, че сме се запознали — повторих аз, без да я поглеждам.
— Няма да мога. Няма да остане доволен.
— Защо?
— Чес, защо не престанеш? Знаеш не по-зле от мен защо.
— Не знам. Ти ми кажи.
— Той ме ревнува и се държи глупаво с мен. Няма да разбере.
— Какво няма да разбере?
— Чес, ужасен си. Какво ти става?
— Попитах те какво няма да разбере — казах аз и я погледнах в очите. — Кажи ми какво точно той няма да разбере?
— Не обича, когато излизам с други мъже.
— Защо, няма ли ти доверие?
Тя не отговори. Стоеше наострена и се взираше в лицето ми.
— Да не би да мисли, че ще му изневериш, ако излезеш с друг мъж? — попитах аз.
— Чес, какво ти е? Защо си толкова ядосан? Защо ми говориш така?
— Дали би си помислил, че ще му изневериш, ако излезеш с мен?
— Не знам, Чес. Моля те. Това не ми харесва. Ако продължаваш така, аз си тръгвам.
— Защо не ти харесва? — извиках аз вбесен. — Защо не погледнеш истината в очите? Ти си омъжена жена, нали? Не си девственица. Сигурно знаеш за какво си мисли един мъж, когато едно момиче, хубаво като теб, го доведе на такова самотно място през нощта. Толкова ли си тъпа или ме правиш на тъп?
Тя се сепна, на лицето й се появи гневна гримаса.
Аз се наведох напред и я изгледах.
— Влюбена ли си в мен, Люсил? Тя настръхна.
— Влюбена в теб? Ами, не. Какво говориш, Чес?
Бях толкова разочарован, че ми причерня. Не бях с всичкия си.
— Тогава защо ме доведе тук? Защо ми се натрапи? — извиках аз. — За какъв ме мислиш? Да не съм от камък?
— Аз ще…
Тя скочи на крака. Аз посегнах, сграбчих я за китката и рязко я дръпнах към мен. Тя падна с гръб към коленете ми. Наведох се над лицето й.
— Чес, пусни ме!
— Не съм от камък.
Сърцето ми биеше в слепоочията. Опитах се да намеря устните й, но тя започна да се съпротивлява и установих, че е изненадващо силна. В продължение на няколко ужасни секунди се опитах да я покоря. Но тя
