освободи едната си ръка и ме удари жестоко през лицето. Ударът ме отрезви. Пуснах я. Тя се изтърколи встрани и се изправи на крака. Стоях на пясъка и я наблюдавах. Дишането ми беше ускорено. Тя се обърна и затича към колата. Останах неподвижен, загледан в морето. После чух двигателя на кадилака. Бързо скочих на крака. Кадилакът тръгна.
— Люсил, недей… Люсил!
Двигателят изръмжа, после колата забоксува бясно в кръг и изскочи на плажния път.
— Люсил!
Затичах се. После спрях.
Стоях прав, със стиснати юмруци и слушах непрекъснатото ръмжене на колата, докато не заглъхна.
IV
Трябваха ми около четиридесет минути, за да се върна у дома. Докато вървях, разсъждавах върху сцената с Люсил. Казвах си, че сигурно съм полудял, за да допусна случилото се. Заслужавах си тя да отиде право при Ейткън и да му каже. Може би точно в този момент тя го правеше. Толкова ме беше яд на себе си, че вече не ми пукаше. Не можех да забравя уплахата и изненадата на лицето й, когато я попитах дали ме обича, а отговорът звънтеше като удар на чук в главата ми.
Къщата ми имаше малка градинка и беше на около петдесет метра от морето. Най-близкият ми съсед беше на около четвърт миля надолу по пътя. Казваше се Джак Сийборн — богат брокер, който идваше само за един месец през лятото.
Докато се изкачвах по пътеката откъм плажа, видях, че пред колата ми има паркирана кола. След още няколко стъпки успях да разпозная моя кадилак. Тогава Люсил се появи от сянката.
— Чес…
Аз спрях изведнъж и я погледнах.
— Върнах ти колата — каза тя глухо.
Тя също беше спряла. Няколко метра ни разделяха.
— Люсил, съжалявам, наистина съжалявам. Загубих ума си.
— Не говори за това.
— Ще те закарам вкъщи.
— Може ли първо да влезем вътре? Трябва да ти кажа нещо.
— По-добре, не. Хайде, ще те закарам у дома. Можеш да ми го кажеш и в колата.
Тя повдигна гъстата си коса от раменете с движение, което странно навяваше отчаяние.
— Моля те, не може ли да вляза за секунда?
Тя стоеше изправена на лунната светлина. Изглеждаше напрегната, а в очите й имаше ужас, който ме изплаши.
— Ще говорим, докато карам. Трябва да се връщаш…
Тя се олюля. Очите й изведнъж се белнаха, коленете й се подкосиха. Скочих напред и я хванах точно преди да падне.
— Люсил! За Бога! Какво има?!
Тя се отпусна върху мен и аз полека я оставих на земята. Коленичих до нея и я прегърнах, притиснах главата й до гърдите си. Беше напълно безжизнена. На лунната светлина приличаше на бял призрак. Изглеждаше толкова зле, че се уплаших. След малко клепачите й помръднаха и тя отвори очи. Погледна ме и се опита да седне.
— Внимателно. Не се движи…
Тя облегна глава на рамото ми и затвори очи. Пъхнах ръка под коленете й и я повдигнах. Беше по-лека отколкото очаквах. Изобщо не ме затрудни да я пренеса нагоре по пътеката до входа на къщата.
— Вече съм по-добре. Пусни ме. Съжалявам, никога не ми се беше случвало преди.
Пуснах я на земята, като я подкрепях, докато търсех ключа. Намерих го, отворих вратата, после пак я вдигнах и я внесох в хола. Оставих я на дивана до прозореца.
— Стой спокойно — казах аз и се върнах в антрето, за да затворя вратата. После запалих осветлението в хола.
Тя лежеше неподвижно, вперила поглед в тавана. Очите й приличаха на дупки, изрязани в чаршаф.
— Ще ти донеса нещо за пиене — казах аз. — Не мога да ти обясня колко съжалявам, че се държах така. Една чашка ще те съживи.
— Не искам — отвърна тя и покри лицето си с ръце.
Започна да плаче. Отидох до барчето, налях малко бренди в една чашка и й го занесох.
— Изпий го. Ще се оправиш.
— Не, моля те — тя обърна глава встрани. — Чес, ужасно съжалявам. Повредих колата.
— Не е нужно да припадаш заради това. Спри да плачеш. Не е нужно да плачеш само защото си ми повредила колата.
Тя се обърна настрани и ме погледна. Беше толкова бледа, че се уплаших. Чертите на лицето й се бяха изострили, а очите й изглеждаха огромни.
— Не исках да го направя — изричаше всичко толкова бързо, че ми беше трудно да следя мисълта й. — Той ме настигна и започна да вика. Не знаех, че е зад мен. Изгубих контрол над колата. Последва ужасен удар. Има голяма драскотина на вратата, а калникът е смачкан.
Изведнъж смразяваща хладина пропълзя по гръбнака ми.
— Какво се опитваш да ми кажеш? Да не си ударила някого?
Тя избегна погледа ми. Ръцете й се свиха в юмруци.
— Не бях виновна. Кълна се, че не бях. Той ме настигна и започна да крещи. Нямах представа, че е там, докато не започна да вика.
— Кой? Кой е викал?
— Полицаят. Караше мотор. Караше успоредно с мен и викаше.
Оставих чашата, отидох до дивана и седнах до нея.
— Не се страхувай. Просто ми кажи какво стана.
Тя започна да удря юмруците си един в друг.
— Завих, когато започна да вика. Страничната част на колата го удари… — Тя млъкна и заплака отново.
Сложих ръце върху коленете си и стисках, докато пръстите ми побеляха.
— С рев нищо не се оправя — казах остро. — Какво стана, след като го удари?
Тя въздъхна на пресекулки.
— Не знам. Просто продължих. Не погледнах.
Известно време останах неподвижен. Усетих, че сърцето ми бие тежко и бавно. После казах:
— Значи не си спряла?
— Не. Уплаших се. Дойдох направо тук.
— Беше ли наранен?
— Не знам.
— Къде точно стана това?
— По пътя към плажа.
— Не го ли чу да вика след теб?
— Не. Само този ужасен удар в колата. Това беше всичко. Дойдох направо тук. Чаках те повече от половин час.
— Бързо ли караше?
— Да.
Наблюдавах я няколко секунди и после станах.
— Ще се върна след малко. Искам да погледна колата.
Прекосих стаята и отидох до бюрото. От едно от чекмеджетата извадих мощен фенер. Като излизах от стаята, тя простена отчаяно. Това смрази кръвта в жилите ми повече от всичко останало.
Слязох по пътеката до колата. На светлината на луната веднага забелязах, че левият преден калник е
