Погледна покрай мен към тъмната къща и се ухили.
— Е, щом е така. Просто ми хрумна, че можем да си направим малко парти. Само за двама, а? — Той отстъпи назад, за да погледне понтиака. — Добрата стара таратайка. Добре ли върви?
— Добре.
— Ако нямате какво да правите, елате да ни видите — продължи той — в „Парадизо“. Много добра дупка, купонът не спира. Доведете и гаджето, ако не е много срамежливо. Е, да не ви бавя. Довиждане засега.
Той махна с ръка, отиде при буика, пъхна се зад кормилото, изду двигателя и изчезна. Стоях неподвижен и наблюдавах червените светлини, които се изгубиха надолу по пътя. Бях стиснал вратата и сърцето ми щеше да се пръсне.
— Видя ме — каза Люсил неуверено.
Тя слезе по пътеката и се приближи към мен.
— Видя, че съм с момиче — казах аз колкото може по-спокойно. Едва ли е могъл да те разгледа достатъчно, за да те познае пак. Няма за какво да се тревожим.
Хванах я за ръката и я поведох към понтиака. Качихме се.
— Сигурен ли си, че не трябва да казвам на Роджър? — попита тя тихо.
Това вече премина всички граници. Обърнах се, хванах я за раменете и я раздрусах силно.
— Запомни веднъж завинаги. Казах — не. Той не може да направи нищо за теб! — бях започнал да крещя. — Ако му разкажеш, ще го направиш съучастник! Разбираш ли? Ако не те предаде на полицията, ще носи отговорност. Остави това на мен. Утре ще ти кажа какво ще правим.
Тя се отдръпна от мен, извади носна кърпичка и започна да плаче. Тръгнах бързо към булевард „Палм“.
На магистралата се натъкнахме на дълга колона от коли, пълзящи към града. За пръв път виждах такова задръстване и веднага разбрах, че е свързано със смъртта на ченгето. С голяма мъка излязох от пътя, който водеше към къщата ми и се включих в потока. Някой ми даде път й аз влязох в колоната от пълзящи автомобили.
Люсил спря да плаче, като видя какво става.
— Какво е това?
— Не знам. Не се безпокой.
Колко ми се искаше и аз да го постигна.
Продължихме да се влачим. От време на време поглеждах часовника на таблото. Стрелките показваха дванайсет без десет, а ни оставаха още три километра до „Гейбълз“. Изведнъж колите пред мен спряха. Седях стиснал кормилото, вперил погледна напред, в тъмнината. Виждаха се само неподвижните стопове на стотина коли по протежението на пътя. Тогава видях ченгетата. Трябва да бяха поне дузина. Минаваха покрай колите с мощни фенери в ръцете и осветяваха всяка. Обля ме студена пот.
— Мен търсят — каза Люсил с пресекнал от страх глас и сякаш се опита да излезе от колата. Сграбчих я за ръката.
— Не мърдай! — сърцето ми биеше лудо. Бях благодарен, че съобразих да взема колата на Сийборн. — Не търсят теб. Търсят колата. Стой спокойно и пази тишина!
Усетих, че трепери, но беше достатъчно разумна да се отпусне, когато едно ченге ни наближи. От колата пред нас излезе едър широкоплещест мъж. Когато ченгето дойде до него, той избухна:
— Какво, по дяволите, е това? Опитвам се да стигна до Палм Бей. Не можете ли да разчистите тоя проклет път?
Ченгето насочи лъча на фенера си към него.
— Можете да дойдете в полицията и да се оплачете, щом мислите така — каза той с глас, който можеше да остърже ръждата от кила на кораб. — Ще тръгнете, когато сме готови да ви пуснем, не по- рано.
Осанката на едрия се постопи.
— Какво става все пак, сержант? — попита той доста меко. — Има ли вероятност да се забавим?
— Катастрофа. Ударили са човек и са избягали. Проверяваме всички коли, които напускат града. Няма да ви забавим.
Той провери колата на едрия и после се прехвърли на моята. Усетих, че стискам кормилото до болка, когато освети калниците и броните. Ченгето — як мъж, с лице сякаш издялано от кремък — ме погледна. Първо освети мен, а после Люсил. Тя се сви и изведнъж спря да диша. Като че ли не забеляза нищо, защото се прехвърли на колата зад нас. Сложих ръката си върху нейната.
— Спокойно. Няма от какво да се страхуваш.
Да се страхуваш?! Целият се къпех в студена пот.
Тя не каза нищо. Седеше с ръце между коленете й дишаше като старица на седемдесет след изкачване на стълби. Колата пред мен тръгна, а аз след нея. Влачихме се в пълна тишина около триста — четиристотин метра. После ускорихме ход.
— Те търсеха мен, нали, Чес? — попита тя с разтреперан глас.
— Търсеха колата и не я намериха.
— Къде е?
— Там, където не могат да я намерят. Слушай, няма ли да спреш да се паникьосваш? Стой спокойно и мълчи.
Пред нас беше разклонът към булевард „Палм“. Излязох от колоната и увеличих скоростта. Пристигнахме пред входа на „Гейбълз“, когато стрелките на часовника показваха дванайсет и десет. Слязох, отидох до нейната врата и я отворих.
— Чакам те утре в десет при мен.
Тя излезе от колата толкова бавно, сякаш краката й бяха оловни.
— Чес, страх ме е! Те търсеха мен.
— Търсеха колата. Слушай, легни си и се опитай да изхвърлиш това от главата си. Нищо не можем да направим до утре.
— Но те проверяват всички коли! Нали полицаят каза — тя стоеше и не откъсваше ужасения си поглед от мен. — Сериозно е, Чес. Не мислиш ли, че трябва да кажа на Роджър? Него го бива за тия работи.
Въздъхнах тежко.
— Не — казах аз, опитвайки се да запазя самообладание. — Той не може да ти помогне. Аз съм единственият, който може да се справи сега. Вярвай ми.
— Просто не мога да си представя, че ще отида в затвора.
— Няма да отидеш. Стига си се самонавивала. Ще говорим за това утре.
Тя сякаш се опита да се стегне.
— Е, добре. Ще чакам до утре, щом така казваш. Но, Чес, ако мислиш, че няма да се оправиш, трябва да се обърна към Роджър.
— Ще се оправя. Сега си лягай и остави всичко на мен.
Тя ме изгледа, после се обърна и тръгна несигурно по алеята към къщата. Гледах я, докато не изчезна от погледа ми. После се качих в понтиака и се върнах у дома. Докато карах, на рамото ми тихо кацна страхът, като уродлив гном.
V
В десет без десет на идната сутрин бях толкова нервен, че направих нещо, което не бях правил никога преди. Изпих две двойни уискита едно след друго в старанието си да се успокоя и да потисна неприятното предчувствие, което ме гризеше цяла нощ. Спах много малко и в седем часа започнах да шаря из къщата в очакване на момчето, което разнасяше вестниците. По неизвестни за мен причини той дойде чак след осем. Когато излязох да прибера вестниците, които бяха хвърлени на верандата, пристигна Тоти — моят слуга. Страхувах се да погледна вестника, докато той беше наоколо. Казах му да приготви нещата за кафе и да си
