— Ти каза, че ще поемеш вината. Истинската опасност за мен е този човек, не полицията.
— Обещах да не те замесвам, но не мога да го гарантирам — казах аз тихо. — Била си достатъчно невнимателна, за да оставиш банския в колата, ако някой го е занесъл на полицията, не мога да те измъкна. Всичко, което мога да направя, е да се закълна, че аз съм карал, но и така ти ставаш съучастник в убийство.
Тя ме изгледа ядосано.
— Сигурна съм, че този човек е взел банския! Убедена съм! Знам, че ще ни изнудва. Интересува ме само ти ще му платиш ли или ще се наложи да ходя при Роджър?
— Заплашваш ли ме, Люсил? — попитах тихо. — Това също ми прилича на изнудване.
Тя заудря коленете си с юмруци и изплака:
— Пет пари не давам на какво ти прилича! Искам да знам какво смяташ да правиш, когато разбереш какво иска.
— Ще чакам, докато разбера какво иска.
Тя се отпусна назад и ме изпепели с поглед.
— Ти като че ли се опитваш да се измъкнеш от обещанието си. Започваш да съжаляваш, че го направи. Да, но няма да стане!
— Мислила ли си някога за друг човек, освен за себе си? Откак започна тази история, за теб аз изобщо не съществувам — казах аз, без да се опитвам да прикрия отвращението в гласа си. — Единственото, което се върти в главата ти, е как да се изплъзнеш ти самата.
Лицето й застина и тя се втренчи в мен.
— Заради теб не бих останала в тази каша — каза тя със студен, равен глас. — Защо трябва да мисля за теб? — тя отмести погледа си и добави: — Ти беше виновен. Ти беше виновен за всичко.
Обуздах гнева си.
— Защо си така сигурна, Люсил? Нима си толкова невинна! Ти знаеше, че не е редно да ме убеждаваш да те уча да караш. Но настояваше. Твоя беше идеята да отидем на онзи пуст плаж. Поведението ти можеше да накара всеки мъж да реши, че си лесна плячка и аз точно това си помислих.
Тя почервеня.
— Как смееш да ми говориш такива неща! — избухна тя.
— Хайде, остави — казах аз нетърпеливо. — Караниците няма да помогнат. Обещах да те измъкна и ако е възможно, ще го направя.
Тя се наведе напред. Лицето й беше бледо и напрегнато.
— По-добре да го направиш! Не възнамерявам да губя Роджър, нито пък да влизам в затвора, само защото ти се държа като животно!
Изправих се и отидох до прозореца, с гръб към нея. Бях прекалено ядосан, за да говоря.
— Сега си тръгвам — продължи тя след дълго мълчание. — Повече няма да мисля за това. Оставям всичко на теб. Имам твоето обещание и очаквам да го спазиш.
Аз се обърнах.
— Я по-добре зарежи тия надежди. До гуша ми дойде от теб. Ти не си нищо повече от една себична, пресметлива, разглезена, малка кучка. И двамата сме в тази каша. Колкото по-рано го разбереш, толкова по-лесно ще ти бъде да понесеш разкритията, ако се наложи.
Тя се изправи.
— Трябваше да кажа на Роджър снощи. Още сега ще му кажа!
Вече не ми пукаше. Усмихнах й се.
— Сега какво трябва да стане? Да падна на колене и да пълзя пред теб? Чудесно, щом искаш твоят безценен, влиятелен Роджър да се включи в играта, и двамата ще отидем и ще му кажем истината. Ще му разкажа как ми се натрапи с молбите си да те уча да караш, как ми предложи нощното къпане, как се опита да се самопоканиш при мен, дегизирана с голяма шапка и слънчеви очила, защото не искаше той да разбере, че се шляеш с мен. Когато ти казах да го помолиш за разрешение, ти каза, че е ревнив и глупав — това бяха думите ти, нали? Хайде, отиваме. Ще му кажем фактите и ще видим дали ще му харесат.
Тя отвори уста да каже нещо, но спря. Остана неподвижна, втренчена в мен с блеснали очи и стиснати юмруци.
— Ако не искаш да дойдеш с мен, стой тук — продължих аз — Аз отивам. До гуша ми дойде. В едно нещо съм сигурен, няма да позволя да ме изнудваш! Ако блъфираш, ще те накарам да си свалиш картите.
Пресякох хола, отидох в антрето и отворих вратата. Тя не ме изпускаше от поглед.
— Чес, моля те…
Тя се затича и ме хвана.
— Не… моля те…
— Погледнах я отгоре.
— Какъв глупак съм бил — казах аз спокойно. — Какъв балама съм бил да се влюбя в теб. Махай се оттук! Щом искаш твърда игра, нека бъде така!
— Нямах предвид това — каза тя със сълзи в очите. — Съжалявам, Чес. Не знаеш колко ме е страх. Няма да кажа на Роджър. Искам да оставя всичко на теб. Наистина ти вярвам. Просто не знам какво говоря и какво върша.
— Така ли? Мисля, че знаеш. Непрекъснато променяш отношението си. Първо щеше да ми имаш доверие, после ме заплашваш, след това щеше да бягаш при мъжа си, после ми вярваш отново. Хайде да си изясним нещата веднъж завинаги. Искаш ли мъжът ти да влезе в играта или не?
Тя поклати глава.
— Не, Чес.
— Сигурна ли си? Няма ли пак да смениш решението си и да ми го размахаш пред лицето?
— Не, Чес.
— Оставяш ли работата на мен?
— Да, разбира се.
— Да, разбира се? Мениш решенията си доста лесно, не мислиш ли? Преди пет минути се държеше различно.
— Чес, моля те, не ми се карай. Аз наистина не знам какво говоря и какво върша. Толкова ме е страх.
— Говориш много и не правиш нищо. Ела в хола. Време е най-сетне да обсъдим нещата.
Тя се върна в хола и седна. Сложи лакти на коленете си и подпря брадичка на дланите. В позата й имаше драматизъм, но това вече не ми правеше впечатление. Седнах и запалих цигара.
— Мислила ли си върху случилото се, Люсил? — попитах рязко. — Не ти ли е минало през ума, че има едно-две странни неща?
Тя се стегна и погледна въпросително.
— Какво искаш да кажеш?
— Първо, не мога да разбера какво е правило ченгето на онзи път. Той не е по-добър от кална пътека и почти не се използва. Защо той трябва да бъде там?
— Не знам.
— Сигурно е бил там поради някаква причина. Не мога да си представя, че е очаквал да хване някой превишил скоростта шофьор там долу. Нямаш ли представа защо може да е бил там?
— Не, не мисля, че това е от значение.
— Така ли? Аз пък мисля. Добре, да оставим това засега. Но смятам да проуча въпроса. Да обсъдим цялата история заедно. След като се къпахме, ти се върна при колата, преоблече се и остави банския си на пода. Така ли беше?
— Да.
— Видя ли някого, докато правеше това?
— Не, разбира се, че не. Нямаше никой.
— Но сигурно е имало. Човекът, който се обади току-що, трябва да ни е наблюдавал. Иначе откъде би могъл да знае, че сме плували заедно? Доколкото мога да си спомня, там нямаше абсолютно никакво прикритие, освен онези няколко палми. И все пак той е бил там.
— Не видях никого.
