Мъжът, чийто поглед срещна, беше мексиканец. По ръцете и раменете си имаше татуировки с отличителните знаци на улични банди, но Бар и това нямаше как да знае. И по тази причина направи следващата си груба грешка. Вместо да прикове смирено поглед в пода, да си отмине тихо и кротко и да се моли да му се размине, той каза:
— Извинявай.
След което повдигна вежди и изкриви устни в полуусмивка, сякаш се подиграваше на себе си, сякаш искаше да каже:
— Ти какво гледаш, бе! — сопна се мексиканецът.
В този момент Джеймс Бар разбра всичко.
— Нищо — отвърна прибързано той, с което още повече усложни ситуацията си.
— Искаш да кажеш, че съм нищо, така ли?
Бар сведе очи към пода и отмина, но беше твърде късно. Върху гърба си усещаше погледа на мексиканеца и се отказа от идеята за телефонния разговор. Телефонните автомати се намираха в края на един коридор без изход, където лесно можеше да попадне в клопка. Затова той сви вляво и по заобиколен маршрут, обратно на часовника, пое към килията си. Добра се до нея безпрепятствено, без да поглежда никого, без да каже дума. Легна на нара и се загледа в тавана. След около два часа се успокои. Дори си каза, че ако оня е решил да му се изрепчи, няма нищо против. В края на краищата беше по-едър от мексиканеца. Беше по-едър от двама мексиканци.
Освен това искаше да се обади на сестра си. Да се убеди, че поне тя е добре.
Затова стана от нара и пое отново към телефоните.
Стигна дотам без премеждия. Пространството беше тясно. На стената имаше закачени четири монетни телефона, по които говореха едновременно четирима мъже. Зад всеки от тях се беше образувала малка опашка от други желаещи да говорят. Шум от разговори и тътрене на крака, налудничав смях, припряност, задух, кисел мирис на пот, космати тела и урина. Най-обикновена затворническа сцена — така както си я представяше Джеймс Бар.
И изведнъж се случи нещо странно.
Изведнъж мъжете пред него ги нямаше вече. Просто се стопиха, изпариха се. Четиримата говорещи по телефона внезапно затвориха насред изречение. Другите, които чакаха на опашка, се запровираха мълчаливо покрай него и офейкаха. За половин секунда коридорът от шумен и претъпкан с човешки тела стана пуст и тих.
Джеймс Бар се обърна.
И видя пред себе си мексиканеца с татуировките. В ръката си държеше нож, зад гърба му в плътна група бяха застанали дузина негови приятелчета. Ножът беше всъщност пластмасова дръжка от четка за зъби, увита с изолирбанд и с издължен заострен връх като на стилет. Приятелчетата му бяха все ниски и тантурести, с едни и същи татуировки. Всички бяха ниско остригани, а остатъците от косата им бяха оформени с бръснач в сложни орнаменти.
— Чакайте! — извика Бар.
Но мексиканците нямаха намерение да чакат. Осем минути по-късно Бар беше вече в кома, проснат на пода, размазан от бой, с множество прободни рани, пукнат череп и мозъчен кръвоизлив. После в затвора се пусна мълва, че си го бил изпросил, като обидил мексиканската банда. Говореше се също, и то със страхопочитание, че Джеймс Бар не се бил дал съвсем без бой. Мексиканците също си били по-изпатили. Но не колкото него. Той бе откаран по спешност в градската болница, където зашиха раните му и отвориха черепната кутия, за да облекчат налягането от мозъчния оток. След това, още в кома, го тикнаха в охраняваното интензивно отделение. Докторите не можеха да кажат кога ще се съвземе. Може би до седмица. Или до месец. Или никога. Не че ги беше грижа кой знае колко. Всичките бяха местни жители.
Директорът на затвора се обади на Емерсън късно през нощта, за да го уведоми за станалото. После Емерсън позвъни и каза на Родин. После Родин на Чапман. И накрая Чапман на Франклин.
— Е, и? — запита Франклин. — Какво ще правим сега?
— Нищо — отвърна Чапман. — Случаят е замразен. Няма да тръгнат да съдят човек в кома я!
— А като се събуди?
— Ако се нормализира, тогава сигурно ще го съдят.
— А ако не?
— Ако не, няма. Не можеш да съдиш невменяем.
— В такъв случай какво правим сега?
— Нищо — каза Чапман. — И без това не гледахме сериозно на тая история. Бар се е накиснал до шията и вече никой не може да му помогне.
На свой ред Франклин позвъни на Роузмари Бар, понеже беше сигурен, че никой друг няма да си направи труда. Така се и оказа — на него се падна неприятната задача да й съобщи за станалото. Роузмари Бар по никакъв начин не даде израз на чувствата си. Просто притихна. Сякаш от емоционалното претоварване не й бяха останали сили да реагира.
— Май ще трябва да ида до болницата — каза тя.
— Ако искаш — каза Франклин.
— Той е невинен, разбираш ли? Това е толкова несправедливо…
— Вчера вижда ли се с него?
— Искаш да кажеш, дали мога да потвърдя алибито му?
— А можеш ли?
— Не — отвърна Роузмари Бар. — Не мога. Не знам къде е бил вчера. Нито какво е правил.
— Има ли места, където ходи редовно? Любими кина, барове, нещо такова?
— Не, доколкото знам.
— Приятели, с които се събира?
— Не съм сигурна.
— А приятелки?
— Отдавна не е имал приятелка.
— Други роднини, които да посещава?
— Само двамата сме. Той и аз.
Франклин не каза нищо. Дълго време мълчаха, всеки улисан в собствените си мисли.
— Какво ще стане сега? — запита Роузмари Бар.
— И аз не знам със сигурност.
— Открихте ли човека, за когото ви беше споменал?
— Джак Ричър? Боя се, че не. Нито следа.
— Продължавате ли да търсите?
— Наистина нищо повече от това не мога да направя.
— Е, добре — каза Роузмари Бар. — Ще се наложи да се оправяме без него.
Но докато разговаряха така по телефона, късно през нощта, двамата не подозираха, че Джак Ричър вече пътува към тях.
2
Причината Ричър да е на път към тях беше жена. Беше прекарал петък вечер в един салса клуб с някаква танцьорка от кораб за презокеански екскурзии. Корабът беше норвежки, момичето — норвежка. Ричър си бе казал, че е може би твърде висока за балерина, но за всичко останало си беше тъкмо по мярка. Бяха се запознали на плажа още следобед. Ричър бе излязъл да поработи върху тена си. По-добре се чувстваше със загар. За нея нямаше представа върху какво работи. Просто изведнъж почувства сянката й
