Един изстрел

— Аз тъй и тъй ще я изгубя, ако не помогна на Джеймс. Осъдят ли го, ще ме съкратят. Защото ще ги срамя като сестра на осъден убиец. Ще им тежа на реномето.

— Приспивателните ти са били у него — каза Франклин.

— Аз му ги дадох. Той няма здравна осигуровка.

— Защо са му били?

— Трудно заспиваше нощем.

Франклин замълча.

— Ти все пак го смяташ за виновен — каза Роузмари.

— Доказателствата са неопровержими — отвърна Франклин.

— А и Дейвид Чапман не прави нищо, нали така?

— Защо не допуснеш за момент, че Дейвид Чапман може и да е прав?

— На кого да се обадя?

Франклин помисли за момент.

— Пробвай с Хелън Родин — каза той.

— Родин ли?

— Тя е дъщеря на окръжния прокурор.

— Не я познавам.

— Кантората й е в центъра. Едва-що прохожда в професията. А понеже е нова, ще се старае.

— Дали е уместно да наемам дъщерята на обвинителя?

— Във всеки случай законът не го забранява.

— В съда ще се изправят баща срещу дъщеря.

— Иначе щеше да е Чапман срещу Родин, а двамата се познават много по-отблизо, отколкото Родин и дъщеря му. Нея дълго време я е нямало у дома.

— Къде е била?

— В колеж, в правния факултет, после стажуваше при някакъв съдия във Вашингтон.

— Дали я бива?

— Мисля, че от нея ще излезе юрист.

Роузмари Бар позвъни на Хелън Родин в кантората й. Искаше първо да я изпита. Една млада и амбициозна адвокатка би трябвало в неделя сутрин да си бъде на работното място.

Хелън Родин издържа теста. Когато телефонът звънна, тя беше на бюрото си и вдигна слушалката. Бюрото й беше купено на втора ръка и гордо стоеше в центъра на едната от двете стаи на малка кантора в същата стъклена кула, където на целия втори етаж се помещаваше местният клон на Ен Би Си. Наемът на кантората не беше висок, понеже отчасти се субсидираше от градската управа. Идеята беше да се привлекат корпоративни наематели за обновения градски център, които после с данъците си да спомагат за поддържането му.

Не беше нужно Роузмари Бар да описва надълго и широко случая на Хелън Родин, понеже всичко се бе разиграло под прозорците на кантората й. А онова, което не бе успяла да види с очите си, бе научила впоследствие от новинарските емисии. Бе успяла да изгледа всичките репортажи на Ан Яни, която вече познаваше по физиономия от случайните им срещи във фоайето и асансьорите на сградата.

— Ще помогнете ли на брат ми? — запита я Роузмари Бар.

Хелън Родин не отговори веднага. Ако беше достатъчно хитра, би трябвало да й каже: Изключено! Или още по-добре: Изключено, за нищо на света, вие луда ли сте да ме молите?! По две причини. Първо, защото макар да съзнаваше, че рано или късно я очаква сериозен сблъсък с баща й, тя не беше убедена, че тъкмо сега е най-подходящият момент. И второ, защото разбираше, че първите дела на един млад адвокат са определящи за по-нататъшната му кариера. Пътечката, по която щеше да поеме сега, постепенно щеше да стане коловоз, от който нямаше да има излизане. Хелън нямаше нищо против един ден да си спечели слава на последна надежда за отчаяни престъпници, от които всички други отдавна са вдигнали ръце. Но да започне кариерата си, защитавайки човек, когото целият град вече ненавижда — това беше самоубийствен ход, който лесно можеше да провали по-нататъшните й шансове. В края на краищата не ставаше дума за обикновено закононарушение. Стрелбата на площада, точно под прозорците на кантората й, си беше чиста касапница. Престъпление срещу човечеството, срещу обществената тъкан, срещу усилията на общината да обнови центъра и да възроди града, обида за самата й човешка същност на гражданка на щата Индиана. Сякаш изведнъж Лос Анджелис или Ню Йорк, или Болтимор се бе озовал в сърцето на този мирен щат и беше смутил покоя му. Да се опита да обясни и оправдае това злодейство, за един адвокат би означавало да зачеркне професионалното си бъдеще. С този свой акт тя щеше да се дамгоса веднъж завинаги и нищо нямаше да бъде в състояние да изтрие клеймото.

— Не можем ли да съдим затвора? — попита Роузмари Бар. — За това, че са допуснали да пострада?

Хелън Родин отново замълча. Още една причина да й откаже. Тази клиентка поставяше неизпълними задачи.

— Може би по-нататък — отвърна накрая тя. — Точно сега той няма шанс да получи достатъчно съчувствие като ищец. Освен това, ако и бездруго го чака смъртна присъда, много трудно е да се докаже основание за обезщетение.

— В такъв случай няма как да ви платя — каза Роузмари Бар. — Самата аз нямам много пари.

Хелън Родин се замисли за трети път. Поредната причина за отказ. Още й беше рано да се занимава с благотворителност.

Но… Но… Но!

Всеки обвиняем има право на защита. Така пише в Декларацията за правата. И се счита за невинен до доказване на противното. А ако уликите наистина се окажеха толкова тежки, колкото твърдеше баща й, тя просто щеше да упражни правото на съдебен надзор. Да се убеди, че доказателственият материал срещу него е събиран законосъобразно, а после да го посъветва да се признае за виновен срещу смекчаване на присъдата. И след това да го защитава срещу съдебен произвол, докато баща й го прекара през машината. Толкова. С което просто щеше да спази закона. И да изпълни конституционния си дълг. Поне така се надяваше да изглежда отстрани.

— Е, добре — каза тя.

— Той е невинен — каза Роузмари Бар. — Убедена съм в това.

Всички така разправят, помисли си Хелън Родин.

— Е, добре — повтори тя. После каза на своята нова клиентка да дойде в кантората й точно в седем на следващата сутрин. С което също искаше да я изпита. Една сестра, убедена в невинността на брат си, нямаше да откаже такава ранна среща.

Роузмари Бар се яви на срещата точно в указания час — седем в понеделник сутрин. Франклин също беше там. Той имаше доверие на Хелън Родин, а беше и готов да изчака със сметките, докато види накъде ще задуха вятърът. Самата Хелън Родин вече от час беше на бюрото си. Още в неделя следобед бе информирала Дейвид Чапман за направената промяна в защитата, като бе поискала от него записа на първоначалния разговор с Джеймс Бар. Чапман с готовност й бе предал всичко, доволен от внезапната възможност да се отърве от случая. В неделя вечер тя бе прослушала записа поне десетина пъти и още близо десетина тази сутрин. Касетата съдържаше цялата информация, получена за Бар до момента, а може би и изобщо. Така че тя я бе прослушала много внимателно, като вече си бе направила някои предварителни изводи.

— Слушайте — каза тя.

Касетата беше пренавита до началото и ги чакаше в стар касетофон с размерите на кутия за обувки. Тя натисна бутона и от древната машина се разнесе съскането на лентата, примесено с човешко дишане и шумове като от затворено помещение, а след малко и гласът на Дейвид Чапман: „За да ви помогна, трябва първо сам да си помогнете.“ Последва дълга пауза, през която се чуваше само съскането на лентата, е накрая гласът на Джеймс Бар: „Не съм аз този, когото търсят.“ Хелън се пресегна и превъртя летата напред, като следеше брояча. Отново се чу гласът на Чапман, който вече говореше на „ти“: „Нямаш полза да