Един изстрел

с около хиляда долара по-евтини.

— Мистър Ричър? — каза Родин.

Ричър кимна. Кабинетът беше обзаведен казионно и пестеливо, но беше чист и подреден. Вътре беше тихо и прохладно. От прозореца нямаше изглед в истинския смисъл на думата. Виждаха се плоските покриви на евтините магазини по главната улица, в дъното сградата на Държавната автомобилна инспекция, а зад нея — черната стъклена кула. В небето грееше бледо слънце. Зад бюрото, перпендикулярно на прозореца, беше стената с трофеите на Родин — дипломите му и рамкирани снимки с различни политици. Плюс изрезки от вестници, също рамкирани, в които се разказваше за седем осъдителни присъди по негови дела. На една от другите стени имаше снимка на русоляво момиче с четириъгълна шапчица и академична тога, гордо стиснало в ръка навита на руло диплома. Беше хубавичка. Ричър се загледа в нея може би секунда повече, отколкото беше прилично.

— Това е дъщеря ми — каза Родин. — Тя също е юрист.

— А, така ли? — каза Ричър.

— Неотдавна си откри собствена кантора в града.

Тонът му беше равен и безизразен. Не се разбираше дали се гордее с дъщеря си, или я осъжда за стореното.

— Сигурно ще се запознаете с нея — продължи Родин.

— Така ли? — изненада се Ричър. — Защо?

— Тя е защитник на Джеймс Бар.

— Дъщеря ви? Това етично ли е?

— Във всеки случай не е забранено. Може да не е разумно, но не е и неетично.

Той натърти думата разумно, сякаш се опитваше да й придаде няколко значения. Не е разумно да се защитава доказан престъпник; не е разумно една дъщеря да се изправи срещу баща си; не е разумно, който и да било да застава срещу А. А. Родин. Мистър Родин имаше вид на човек, с когото е по-добре да не се захващаш.

— Тя ви е включила във временния списък на свидетелите си — добави Родин.

— Защо?

— Защото смята, че разполагате с информация.

— А кой й е дал името ми?

— Не знам.

— Някой от Пентагона?

Родин вдигна рамене.

— Не съм сигурен. Все отнякъде го е взела. Вече ви издирват.

— Затова ли ме приехте?

Родин кимна.

— Именно. По принцип не насърчавам външни хора да влизат при мен.

— Служителките ви явно вземат присърце този ваш принцип — отбеляза Ричър.

— Надявам се да е така — каза Родин. — Моля, седнете.

Ричър седна на стола за посетители, а Родин зае мястото си зад бюрото. Прозорецът се падаше отляво на Родин и отдясно на Ричър. И на двамата слънцето не им блестеше в очите. Мебелировката беше подредена справедливо. За разлика от кабинетите на някои други окръжни прокурори, които Ричър бе виждал през живота си.

— Кафе? — предложи Родин.

— Да, благодаря — отвърна Ричър.

Родин натисна бутона и поръча кафе.

— Разбира се, бих желал да знам защо дойдохте най-напред при мен — започна той. — Искам да кажа, при обвинението, а не при защитата.

— Исках да чуя личното ви мнение — отвърна Ричър.

— По какъв въпрос?

— Доколко е издържан доказателственият ви материал срещу Джеймс Бар.

Родин не отговори веднага. Настъпи мълчание, през което на вратата се почука и секретарката влезе да сервира кафето. В ръцете си държеше сребърен поднос, отрупан с неща. Термос с дръжка, две чаши с чинийки, захарница, малка каничка със сметана, две сребърни лъжички. Чашите не бяха груби и керамични, каквито се полагаха на държавен служител, а от най-фин костен порцелан. Тоя Родин обича да си пие кафето както си му е редът, помисли си Ричър.

Секретарката положи внимателно подноса върху бюрото, точно по средата между госта и домакина.

— Благодаря — каза Ричър.

— Моля, няма защо — каза тя и си излезе.

— Заповядайте — каза Родин. — Моля, обслужвайте се.

Ричър натисна бутона върху капака на термоса и си наля чаша кафе, без да добавя сметана и захар. Кафето беше тъмно и гъсто и ухаеше приятно. Направено както си му е редът.

— Доказателственият материал срещу Джеймс Бар е железен — каза Родин. — На практика неопровержим.

— Свидетели? — запита Ричър.

— Няма — отвърна Родин. — Но какво от това? Понякога свидетелските показания са подвеждащи. Аз лично дори се радвам, че няма свидетели. Вместо това разполагаме с изключително качествени веществени доказателства. А науката, както се знае, не лъже. Нея трудно можеш да я подведеш.

— Изключителни, казвате…

— Пълен набор от неопровержими улики, които ни позволяват да възстановим с точност цялото престъпление.

— Колко неопровержими?

— Толкова, че няма накъде повече. Най-добрите, които някога съм виждал. Нямам никакво съмнение.

— Чувал съм и преди прокурори да го казват.

— Да, но сега случаят е различен, мистър Ричър. Аз по принцип съм много предпазлив човек. Никога не поемам дела за убийство, ако не съм сигурен, че ще ги спечеля.

— Водите ли си сметка?

Родин посочи стената зад гърба си.

— Седем спечелени от седем заведени. Сто процента.

— За колко време?

— За три години. Джеймс Бар ще ми е осмото поред. Заведено и спечелено. Ако излезе от комата.

— Ами ако излезе, но с умствени увреждания?

— Ако изобщо мозъкът му функционира, делото отива на съд. Защото извършеното от него не може да бъде простено.

— Е, добре — каза Ричър.

— Кое му е доброто?

— Казахте ми всичко, което исках да знам.

— Вие самият казахте, че имате информация. От армията.

— Засега смятам да я запазя за себе си.

— Били сте военен полицай, ако не греша?

— Тринайсет години — отвърна Ричър.

— И сте познавали Джеймс Бар?

— Бегло.

— Разкажете ми.

— Още не.

— Мистър Ричър, ако разполагате с оневиняваща информация или с каквито и да било допълнителни данни по случая, длъжен сте да ми ги съобщите.

— Нима?