Един изстрел

донякъде не на място.

Погледна часовника си. Девет и двайсет сутринта. Изправен на тротоара сред дизеловите пушеци, той се протегна и разкърши рамене, после се огледа. Градът беше безличен и същевременно типичен за вътрешността на страната — нито голям, нито малък; нито процъфтяващ, нито видимо западнал. Сигурно се гордееше с историята си. Може би беше възникнал като търговско средище. Царевица и соя най-вероятно. Или тютюн. Или добитък. Може би през него минаваше река или железопътна лишея, или и двете. Може би имаше някаква промишленост. От мястото, където беше застанал, Ричър различи неголемия градски център — на изток и право напред. Личеше си по по-високите сгради, някои каменни, други тухлени, с големи неонови реклами. Каза си, че геометричната стъклена кула сигурно е най-голямата местна забележителност. Къде другаде биха могли да я издигнат, ако не в центъра?

И той тръгна право към нея. Навсякъде в града кипеше строителство. Ремонтираха се сгради, издигаха се нови, уличното платно беше осеяно с дупки, затрупано под купчини баластра; във всички посоки пълзяха бетоновози. Той пресече под носа на един такъв бетоновоз и пое по странична улица, която го изведе до недовършеното ново крило на голям обществен гараж. Това му напомни за нещо, което бе чул в трескавия репортаж на Ан Яни. Вдигна глава и огледа бетонната конструкция, после се извърна и обходи с поглед площада пред нея. В средата на изпразненото езерце самотно стърчаха тръбите на неработещ фонтан. Покрай отсамния край на езерцето между две ниски стени минаваше тесен проход за пешеходци, по дължината, на който бяха наслагани букети цветя, снимки в найлонови калъфчета, плюшени играчки и свещи. По земята се виждаха следи от фин пясък. Сигурно го бяха насипали, за да попият кръвта, каза си той. На пожарните коли има монтирани метални сандъци с пясък за почистване при кървави инциденти. А също и лопатки от неръждаема стомана за събиране на части от човешки тела. Ричър се обърна и отново огледа гаража. Има-няма трийсетина метра, каза си той. Нищо работа.

Той застана неподвижно и се ослуша. Целият град изглеждаше притихнал и някак зашеметен, като боксьор след парализиращ удар. Пешеходната зона беше епицентърът на събитието. Мястото, поело удара. Сега приличаше на черна дупка, нагнетила в себе си емоцията от преживяното.

Той продължи напред. Старинната каменна сграда се оказа наистина библиотека. Това е добре, каза си той. Библиотекарите са приятни хора. Ако ги попиташ нещо, отговарят. Той влезе и попита къде се намира седалището на окръжния прокурор. Печалната жена на рецепцията го упъти с тих, немощен глас. Не беше далеч. В град като този нищо не беше далеч. Той закрачи на изток покрай някаква нова административна сграда, на която имаше табели на Държавната автомобилна инспекция и на наборното бюро за военнослужещи. По-нататък започваше улица с евтини на вид магазини, която стигаше до новата сграда на съда. Беше най-обикновена сграда с равен покрив, шаблонна до безличие, макар и леко поосвежена с махагонова дограма и гравирани стъкла на вратите. Можеше като нищо да бъде и храм на някаква шантава секта с много пари и малко въображение.

Ричър не влезе през главния вход. Вместо това заобиколи сградата, докато стигна до служебното крило. Откри врата с надпис: Окръжен прокурор. Под надписа, на отделна месингова табелка, се четеше името на Родин. Така е с изборните длъжности, помисли си Ричър. Името на човека е на отделна табелка, за да си спестят малко пари, ако не го преизберат през съответния ноември. Инициалите пред Родин бяха А. А. Имаше научна степен по право.

Ричър влезе през вратата и заговори рецепционистката на гишето. Поиска лична среща с въпросния А. А. Родин.

— По какъв въпрос? — запита рецепционистката тихо, но учтиво. Беше жена на средна възраст, добре поддържана, спретнато облечена в чиста бяла блузка. Имаше вид на човек, прекарал целия си живот зад подобно бюро. Завършен чиновник. Но някак странно напрегнат. Изглеждаше така, сякаш всичките неприятности на града изведнъж се бяха стоварили на раменете й.

— Относно Джеймс Бар — отвърна Ричър.

— Репортер ли сте? — запита тя.

— Не — отвърна той.

— Какво точно да предам на мистър Родин относно интереса ви към случая?

— Познавах Джеймс Бар навремето във войската.

— Сигурно е било доста отдавна — отбеляза тя.

— Така е — съгласи се Ричър.

— Мога ли да попитам за името ви?

— Джак Ричър.

Рецепционистката вдигна телефона пред себе си, набра номер и каза нещо в слушалката. Ричър предположи, че разговаря с някоя от секретарките вътре, защото Родин се споменаваше в трето лице, като нещо абстрактно. Дали ще приеме мистър Ричър във връзка със случая? Не „случая Бар“. Само „случая“. Разговорът продължи още известно време. Накрая рецепционистката покри слушалката, като я притисна към себе си, под лявата ключица, малко над гърдата.

— Някаква информация ли имате? — запита тя.

Сигурно секретарката горе чува как бие сърцето ти, помисли си Ричър. После отговори на въпроса:

— Именно — каза той. — Информация.

— От войската?

Ричър кимна. Рецепционистката вдигна отново слушалката до ухото си и продължи разговора. Беше дълъг разговор. Мистър А. А. Родин си беше подбрал добре церберите. Това поне беше ясно. При него не се влизаше току-така, без неотложна и уважителна причина. Това също беше ясно. Ричър погледна часовника си. Девет и четирийсет сутринта. Но нямаше смисъл да се бърза. Бар беше в кома. Можеше да чака и до утре. Или до другиден. Или пък, ако се наложеше, Ричър щеше да се опита да стигне до Родин чрез ченгето. Как му беше името? Емерсън.

Рецепционистката затвори телефона.

— Моля, качете се — каза тя. — Мистър Родин е на третия етаж.

За мен е чест, помисли си Ричър. Рецепционистката написа името му на временен пропуск и го мушна в найлоново калъфче. Той го зашила за ризата си и тръгна към асансьора. Натисна бутона за третия етаж. Озова се в помещение с ниски тавани и разклонени вътрешни коридори, осветени с луминесцентни тръби. Точно пред себе си Ричър видя три еднакви врати от боядисан шперплат, и трите затворени, и малко встрани една двойна врата от полирано дърво, широко отворена. Зад двойната врата се виждаше бюро със секретарка. Поредният цербер. Беше значително по-млада от жената на партера, но със сигурност по-старша по длъжност.

— Мистър Ричър? — попита тя.

Той кимна, секретарката излезе иззад бюрото и го поведе по един коридор, от който започваха кабинетите с прозорци. На третата врата по коридора имаше табелка: А. А. Родин.

— Какво означава А. А.? — попита Ричър.

— Сигурна съм, че мистър Родин ще ви обясни сам, стига да иска — отвърна секретарката.

Тя почука на вратата и отвътре й отговори мек баритон. Жената отвори и се дръпна встрани, за да направи път на Ричър.

— Благодаря — каза Ричър.

— Моля, няма защо — отвърна тя.

Ричър влезе в кабинета. Родин вече бе станал прав зад бюрото си, замислено любезен, готов да посрещне своя непознат посетител. Ричър веднага го позна от репортажите по телевизията. Беше около петдесетгодишен, в сравнително добра форма, с късо подстригана побеляла коса. На живо изглеждаше по- дребен, отколкото пред камерите. Малко под метър и осемдесет и малко под деветдесет килограма. Със сини очи. Беше с летен костюм от студена вълна, тъмносин. Отдолу със синя риза и синя вратовръзка. Явно синьото му беше любим цвят. Беше избръснат и ухаеше на одеколон. Имаше вид на подреден и добре гледан мъж. За разлика от мен, каза си Ричър. Двамата трудно биха могли да се различават повече. Застанал срещу Родин, Ричър приличаше на раздърпан великан. Беше близо педя по- висок и с двайсетина килограма по-тежък. Косата му беше с пет сантиметра по-дълга от на Родин, а дрехите