върху лицето си, отвори очи и я видя как стои и го изучава. Може би разглеждаше белезите му. Колкото повече почерняваше кожата му, толкова повече те изпъкваха — белезникави, ясно очертани и набиващи се на очи. Самата тя беше със светла кожа и по бански. Черен и доста оскъден. Той я определи мислено като танцьорка много преди тя да му го каже. Нещо в стойката, в начина, по който се държеше, го накара да предположи това.
От дума на дума той я покани на късна вечеря, после отидоха в клуба. Ако беше сам, Ричър едва ли би избрал точно този клуб, но заради компанията си струваше. Норвежката беше забавно момиче. И страхотна танцьорка, разбира се. Пълна с енергия. Остави го без сили. В четири сутринта го заведе в хотела си, за да го доизцеди. Хотелът й беше неголяма сграда в стил „ар деко“, близо до морския бряг. Явно туристическата агенция, наела кораба, се грижеше добре за хората си. Във всеки случай като място за романтични срещи хотелът на танцьорката далеч превъзхождаше мотела на Ричър. Пък и беше по-близо.
Освен това в стаите имаше кабелна телевизия, докато в мотела на Ричър — не. Той се събуди в осем сутринта, събота, от шума на душа. Пусна телевизора и затърси спортния канал. Искаше да погледа избрани моменти от мачовете, играни предишната вечер. Така и не стигна до тях. Докато превключваше каналите, попадна на Си Ен Ен и изведнъж замръзна, защото чу шефа на полицията в някакъв град в Индиана да произнася име, което му беше познато:
Ричър не отделяше поглед от екрана. Емерсън не беше от приказливите. Говореше кратко и ясно, без излишни увърталия. Приключи набързо изявлението си и без да отговори на въпроса на един от репортерите дали Джеймс Бар е казал нещо съществено при разпита, представи окръжния прокурор. Човекът се казваше Родин и за разлика от Емерсън съвсем не беше лаконичен. Краткото и ясно говорене не беше силната му страна. В продължение на десетина минути Родин се опита да си присвои всички заслуги на Емерсън за работата по случая. Ричър притежаваше достатъчно опит и знаеше как се прави това, за да има ефект. Самият той беше работил тринайсет години като полицай. Полицаите си скъсват задниците от работа, а накрая прокурорите обират цялата слава. Родин изрече още няколко пъти името
Ричър зачака да чуе.
На екрана се появи някаква местна журналистка на име Ан Яни. Тя обобщи накратко събитията от предишната вечер. Масово убийство със снайперска карабина. Безсмислено изтребване на мирни хора. Със самозарядно оръжие. От обществен гараж. В пешеходна зона. Жертвите се разотивали по домовете си в края на една напрегната работна седмица. Петима убити. Заподозреният бил арестуван, целият град бил в траур.
Ричър си каза, че Ан Яни би трябвало да скърби най-много. Успешното разследване на Емерсън я бе лишило от материал. Тя приключи репортажа си и Си Ен Ен мина на политическите събития. Ричър изключи телевизора. Танцьорката се появи на вратата на банята. Беше розова от душа, тялото й ухаеше приятно. Чисто гола. Бе оставила хавлията си вътре.
— Какво ще правим днес? — запита тя с широка скандинавска усмивка.
— Аз заминавам за Индиана — отвърна Ричър.
Той излезе навън в жегата и тръгна на север към автогарата на Маями. Разлисти гнусливо мазното разписание на автобусите и си определи маршрут. Пътуването нямаше да е от най-леките. Първата отсечка беше от Маями до Джаксънвил. После от Джаксънвил до Ню Орлиънс. От Ню Орлиънс до Сейнт Луис. И накрая от Сейнт Луис до Индианаполис. Оттам щеше да вземе местен автобус, който да го откара на юг, към вътрешността на щата. Пет отделни отсечки. Като часовете на прехвърляне не бяха добре синхронизирани. Едно на друго, цялото пътуване щеше да му отнеме повече от четирийсет и осем часа. За момент се изкуши да наеме кола или да вземе самолет, но нямаше много пари, предпочиташе по принцип автобусите, пък и си каза, че през почивните дни едва ли ще се случи кой знае какво.
Това, което се случи през почивните дни, бе, че Роузмари Бар се обади повторно на разследващия детектив на фирмата си. Каза си, че може би Франклин ще има донякъде самостоятелен поглед върху нещата. Свари го в къщи, в неделя, десет часа сутринта.
— Мисля, че трябва да наема други адвокати — каза тя.
Франклин не отговори.
— Дейвид Чапман смята, че Джеймс е виновен — продължи тя. — Не е ли така? Затова се е отказал да го защитава.
— Не мога да коментирам — отвърна Франклин. — Чапман ми е работодател.
Сега беше ред на Роузмари Бар да замълчи.
— Как беше в болницата? — запита Франклин.
— Ужасно. Той е в интензивното с цяла глутница надзиратели от затвора. Приковали са го с белезници към леглото. Та човекът е в кома, за бога! Как според тях ще се вдигне да избяга?
— Какво е правното му положение?
— Арестуван е, но още не са му предявени обвинения. Така че положението му е неустановено. Смятат, че сигурно е щял да бъде пуснат под гаранция.
— Може би са прави.
— При сегашните обстоятелства смятат, че на практика не е пуснат под гаранция. Затова още е в ръцете им. Някъде вътре в системата. В зоната на мрака.
— Какво искаш да стане?
— Да му свалят белезниците. И поне да го преместят във военна болница, като ветеран. Но за да се издейства това, трябва да намеря адвокат, който да е готов да се заеме сериозно със случая.
Франклин се замисли. После попита:
— А как си обясняваш доказателствата срещу него?
— Познавам брат си.
— Но се изнесе от къщата му, нали?
— Да, но по други причини. Не защото е побъркан убиец.
— Предварително си е запазил място в гаража — каза Франклин. — Това си е предумишлено убийство.
— Значи ти също го смяташ за виновен.
— Съдя по фактите. А фактите не са в негова полза.
Роузмари Бар не отговори.
— Съжалявам — каза Франклин.
— Можеш ли да ми препоръчаш друг адвокат?
— А ти можеш ли да вземеш решение? Имаш ли пълномощно от брат си?
— Мисля, че се подразбира. Той е в кома, аз съм най-близката му роднина.
— С колко пари разполагаш?
— Не са много.
— А той?
— Има дял от къщата.
— Нещата никак не изглеждат добре. А за фирмата ти това ще бъде голям шамар.
— Не мога да се притеснявам и за тях.
— Можеш да изгубиш всичко, дори и работата си.
